Пътепис от Веселин Куршумов
Еуфорията пак е същата, въпреки проблемите, въпреки неизяснените моменти, на пук на нещата, които се получиха както не искам…
Ще разкажа тази история цветно, но ще извадя от нея малките черни моменти, които аз преживях, за да усетите истинската красота на поредната перла, която окичих на огърлицата си от спомени. Това е историята на Хърватска, една държава изпълнена със много светлина и очакване.
Слънце, камък и вода, това е моята Хърватска.
Тръгваме отново 4 мотора, но този път екипът ни е променен. Въпреки огромното желание да виждам Генади в огледалата си, нещата не се подредиха така, както ни се искаше и той остана извън групата ни тази година.
Моят малък приятел и спътник през цялото време имаше задължението да държи затворена чантата с фотоапарата ми, така без да я закопчавам по всяко време на пътуването можех буквално за няколко секунди да бъда готов и да уловя някой интересен за мен кадър.
ДЕН ПЪРВИ – Скоростна отсечка
Тръгваме рано, толкова че затова никой не иска да кара заедно с нас…
Събираме се няколко часа след полунощ, и заедно с изпращачите тръгваме от Пловдив към София.
По магистралата караме бързо за нашите мотори и малко след 4 сме на уговореното за среща място със Светльо. Малко закъсняхме но в такива случай е допустимо.
Не се бавим много и половин час след 5 зареждаме на Лукойла преди Сръбската граница.
Изпращаме с усмивки и благодарности Велин и Бони и без много да се бавим, пресичаме границата.
Нямам време за снимки, разбрахме се тази година да обърнем вниманието си изцяло към Хърватска, затова трябваше възможно най-бързо да стигнем Белград, където ни чакат Петя и Ники.
Въпреки невъзможността за по-спокойно каране, музиката в ушите ми и невероятно удоволствие от това че всичко на този свят, освен хората до мен и предстоящите моменти с тях е излишно, караха малката ми душица, да прелива несдържано от емоции.
Е, хората които ме познават, знаят добре, че понякога плановете ми малко се объркват…
За първи път пътувах с помощта на зададен маршрут в навигацията, но както винаги никога не ми остава време за много добра подготовка. Не въведох маршрута точка по точка, а дадох най-прекият път вместо най-бързият…
Лично аз карах прав от време навреме, но иначе кога ще мина по този път? Когато стигнахме първото населено място, спряхме да се разхвърлим малко, и да поправя грешката си за да увеличим скоростта- предстоеше ни да изминем над 1000 километра този ден и нямахме много време за губене.
Скоростта и плановото забавяне, малкото объркване, губенето ни в столицата на западната ни съседка, не попречиха на желанието ни за кафе пауза и почивка.
След малко телефони и лутане за да се намерим, групата вече е в пълен състав за да продължи бързо напред.
До границата с Хърватска никакво спиране. Общо взето първият ден се очертаваше да бъде каране през 250 километра за зареждане и пак отново преследване с времето.
Силен дъжд разкъсва групата. Едните решават да не спират, но другите им е прекалено мокро.
Тъпа история за обличане и после отново спиране за събличане. Загубихме 20 минути и другите.
След като ги настигаме се извиняваме, че са ни чакали и пак продължаваме.
Ще оправдая всички и ще поема вината върху себе си, но това е единственият начин да загубим малко време за да останат повечко дни за начертаната държава.
Малко забавяне на границата, подмяна на Сръбското знаме с Хърватското, и вече сме там където трябва.Все още плана остава същият- никакво спиране до столицата!
В Загреб пристигаме уморени, но не чак толкова, за да не разгледаме на бързо.
Решаваме че искаме тази нощ да спим край морето и ще се напънем още малко.
Вали ужасно и е адски студено, когато се кара бързо.
В Риека влизаме малко преди полунощ. Краят на пътуването и умората предизвикват смесени чувства.
Спираме колеги на пътя, за да ни упътят към къмпинг и бързо се настаняваме умрели за сън.
След 1145 километра да спиш на брега на Адриатическо море е страхотно!
ДЕН ВТОРИ – Плитвишки езера
Утрото е топло, изпълнено с невероятната емоция на предстоящият ден! Вчера не можех друго, освен да заспя моментално, така че сутрешният душ допълнително ме зареди с енергия.
Трябва обаче да събираме „прането“ и да тръгваме. Разхождайки се из града, Ники си намира играчка. Преди да напуснем града се лутаме 40 километра в него, за да намерим масло за мотора на Вальо. Оказа се, че високата скорост по магистралата отваря апетита на ТДМ още повече…
За жалост обаче, ще трябва да оставим бреговата линия, защото се насочваме към Плитвишки езера- една от основните ни дестинации тази година.
Мястото е огромно и е много красиво.
Има няколко маршрута с различна дължина и може да се ползват корабчета и малки „влакчета“ за да спестите време.
Нямаме много време, затова след една обиколка се отправяме по различни пътища към паркинга.
Тази вечер решаваме да спим нелегално и за това се разделяме. Светльо се страхува да остави новият мотор отвън и тръгва да търси хотели, докато ние се озъртаме за интересни местенца.
На пътя има авария и полицаи охраняват камион, докато хората търсят повредата. Шашнат съм от това! Решавам да се пробвам и питам полицая къде можем да нощуваме извън хотел. Човекът обяснява, че наблизо има къмпинг. Внимателно парирам с думите, че приключваме пътуването си и сме малко зле с парите…
„Е па спи о шумата“
Моля, не разбирам. Как така, може ли? Да? И няма проблем?
Пожелавам приятна вечер и спокойно догонвам другите. Спрели са да зареждат. Зареждам и аз и купувам дузина бирички за изненада. Скривам ги под якето стабилно гълтайки корема си…
След няколко километра се отделяме от пътя и се навираме в едно голямо поле. Откриваме място сякаш преди малко окосено и се разполагаме. Няма да ви обяснявам как 12 бири под якето пречат да опънеш палатка…
Прекрасната вечер е нарушена само от странните светлинки който страховито примигват в далечината. Биричките затварят очите ми, за това ако се събудя утре, ще видя какво е светело…
ДЕН ТРЕТИ – Сам
Отварям очи преди всички, половин час по-рано от планираното време в 6.00
Искам днес да мина по страхотен според мен път, който малко увеличава разстоянието до Задар. Другите решиха да карат на пряко, а Светльо ще ни чака там.
Слагам кафето.
Оглеждам се за последно и виждам от къде са били светлинките през нощта. Спали сме не далеч от местното гробище. Е, никой не ни притесняваше през нощта…
Наклонът е в моя полза и лесно се отдалечавам достатъчно, за да запаля спокойно.
Пътят се вие из чудни места. Дори обикновените населени места са приказни защото никога преди това не съм ги виждал.
Е, излишно е да ви се обяснявам, защото добре знаете, че не го ли видите не е същото…
Започвам да катеря планината която ме дели от морето. Пътят е празен и само за мен!
Стигам до срещата първи, макар в последствие да разбирам че Светльо вече е там и пие кафе.
Малко след мен идват Вальо, Петя и Ники. Разходката из града започва.Само да видим къде сме…
Сега пак трябва да се разделим. Петя и Ники остават да разгледат тук, а после искат да отидат на някакъв остров. Ние поемаме към Водопадите Кърка, другото от местата, което трябва да видите идвайки в Хърватска.
Караме из каменен пущинак и не ми побира главата къде тук има вода камо ли водопади. Надморската височина не е малка, което още повече ме стъписва когато зад завоя, виждаме в ниското под нас кораб…
Поредица от езера не очаквах тук, пристанищен град още по-малко
Мога до остана и още тук, но както всички знаем, има още безброй места, които трябва да видима и времето доста напредна. Чувам се с Ники и разбирам къде ще нощуват тази нощ. Малко ни е далеко, но след като напазаруваме и не откриваме нищо интересно за сън, решаваме да се напънем и да ги догоним.
И пак напред. Намираме ги в един двор до пътя, в който опъваме палатки. Взимаме си душ и отиваме да вечеряме на… плажа, който е част от двора.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ – Островитяните
Ставам и както се досещате вече доста рано…
Не бързам да си тръгваме, но ако искам да поплувам трябва да се лиша от малко сън. Излизайки от водата, където влизам с джапанки и много внимателно заради таралежите, Вальо ми показва огромна мида. Увивам е в безброй найлони и я скривам в куфара, който зверски се увонява в последствие..
Цялото крайбрежие е пълно с места за нощуване. Почти всеки двор е превърнат в импровизиран къмпинг. Ако не сте претенциозни няма начин да останете без подслон.
Закуска с останалите и после пак по седлата. Жегата е ужасна, и решаваме да караме неправилно!!!
Къси гащи и къси ръкави, джапанки и скорости над 100 са пълна лудост за мен, но тогава не мислех и си платих за мое щастие само с изгаряне от слънцето и ауспусите на мотора.
Отново разделени потегляме към Сплит и старият му град.
Тук е момента да се извиня и пак да вметна, че всеки километър от трасето е чуден и нито думите нито снимките могат да пресъздадат онова което всеки един от нас усещаше тогава…
Сега решихме и ние да отидем на един остров, но не на кой да е, а на Хвар, най-дългият остров на тази държава. За жалост, няма много време до ферибота и трябва да караме лошо…
Светльо с животното под себе си води, а ние нямаме планове да го изпускаме.
Вальо кара безразсъдно и изпреварва на места където кара косите ми да настръхват и под каската!
Минаваме на дълго жълт светофар малко над позволената скорост и се разминаваме с полицай на мотор. Зяпам дълго в огледалото с притеснение и молба да не го видя там…
Пристигаме на пристана точно на време, за да видим как корабът потегля без нас…
Е, сега поне ще хапнем и пием по кафе.
За един час Валъо успява да си напълни петата с бодли от морски таралеж, Светльо да се скара с месни, които не разбират чувството му за хумор, а аз да успея да убедя Петя и Ники, които идват от нищото случайно тук, да оставят техният остров и да дойдат на нашият.
Животът е песен, особено ако знаеш текста…
Намираме страхотен къмпинг!!!!
Тук се оказва, че е и най-страхотният плаж, на който съм и няма скоро да бъда…
След разпускащият плаж, Вальо решава да поспи, а ние да покараме малко.
Тръгваме пак по потници дет’ се вика и караме бързо по празните островни пътища.
Огромни кактуси и всякакви причудливи дървета има около нас.
Мирише на лавандула, силно и натрапващо.
Викам, крещя, до като карам прав и не мога да си намеря място от всепоглъщаща еуфория…
Спираме в Старград и всички решават, да пият по нещо и да го разгледат.
Настоявам, че не това е асъл старият град и има друг в края на острова, но никой не ме чува…
Е, аз не съм тук за това, а и не съм се изморил, за да почивам. Оставям ги и тръгвам сам.
Пътят е тесен и пуст, но с хубав асфалт.
Карам спокойно и не спирам да се оглеждам. Изумен, влизам в страхотен тунел, дълъг и вентилиран.
За момент се замислям да спра в уширението му по средата и да снимам този лукс под земята, когато забелязвам датчиците които ще пресека и ще сигнализирам някъде някому…
Едноименният, като островът град Хвар, е основен тук и има за какво.
Голямо пристанище, малки острови около него и крепост, високо над града, ясно показва значимостта му преди и сега. За пореден път старият ми атлас и усещането ми ме карат да се усмихвам.
Паркирам мотора и тръгвам из улиците.
Някой каза в последствие, че било някакъв вид Алое, но така и не разбрах.
Вървейки на горе, между плочките бяха наизлезли същите малки катусчета. Знаех, че няма да ги оставят да разрушат направеното и реших да ги взема с мен… Отрязах шишето си с вода и прибрах няколко от малките приятелчета с мен. В последствие щях да подаря на себе си и някой от спътниците ми по едно токова чудо за спомен…
Крепостта е в отличен вид и е превърната в музей. Освен килии, оръдия и спомени, тя разкрива и приятни гледки.
Трябваше вече да тръгвам, защото слънцето се скриваше.
Прибирайки се, не съм посрещнат добре. В еуфорията си да разкажа на останалите за преживяното, те всички ме нападат.
Станало е късно, а аз не съм се обадил. Телефонът ми се е изключил и те се притеснили. Не приемам поведението им и се оттеглям в моята палатка. Това е тегав момент с много поучителен характер и изводи, но те не са за вас и за това заспивам. Утре ще разказвам повече…
ДЕН ПЕТИ – Дубровник
Утрото е обещаващо.
Бурята от вечерта се е разминала и осъзнали двете страни на нещата, бързо събираме багажа, за да хванем първият ферибот за континенталната част на Хърватска. Случайно виждаме, че и тук нещата понякога могат да бъдат грозни…
Красиво е и бързо забравяш картините, които не искаш да помниш, за това място. До заминаването на ферито има още време и решаваме да се помотаем по пристана на малкото градче.
Толкова е спокойно и красиво, че ти се иска завинаги да останеш на това място.
Ако можех да оставя всяка част от себе си по прекрасните земи, които обикалям, сигурно нямаше да има какво да прибера в България…
Махаме за сбогом и вдигаме оборотите си малко по-малко, за да препуснем отново по безупречният път край синьото.
Спирам да си махната якето. Изгарям и никой не носи плажно масло, но жегата е толкова нетърпима, че да те кара да си задаваш въпроса, кой даде идеята да идваме тук в разгара на лятото…
Опитвам се да догоня групата и да гледам пейзажа едновременно. На един плавен завой скутер минава покрай мен и ме принуждава да се зачудя дали не съм спрял…
Отдавам случилото се на факта, че по-скоро разглеждам от колкото да се радвам на възможностите на пътя.
Настигам групата, която също като мен, спира тук таме за по някоя снимка.
Тук е момента да вметна, че не пътуваме в Китай…
Разстоянието в комбинация с прекалено усмихнатото слънце, щеше да остави нашите кости като част от историята на тази крепост…
Следваме пътя, който продължава да се вие по морският бряг, като открива невероятните гледки една след друга. Малкото островче ще остави вечна следа и спомен за Хърватска, като едно от местата, които трябва да се посетят.
Спираме до сами тях и се преобличаме. Слагаме ботушите си под моторите и се надяваме да ги открием там после.
Няма да казвам какво направи Ники, но ако някой ден Дубровник падне, ще знаем че Българин е подкопал стените му…
За този град не мога да кажа много. Да, прави ще сте, ако отбележите, че не знам нищо, но дори и това да беше различно, пак щях да премълча, за да ви стимулирам и да пожелаете да научите всичко сами и то от извора…
И тук не може да не си покажем магарията. Изсипваме малко барут в оръдието, поставяме гюлето в дулото и взимаме пристигащият кораб на мушка. Да, време е да влезнем в новините…
Напускаме това място и тръгваме напред.Време е да напуснем Хърватска и да продължим по пътя си.
Малко след Дубровник има километрично задръстване. Тук е поредният момент, в който си проличава и този плюс на мотоциклета пред колата. Не ми трябва много, да пусна всички светлини и да започнем да изпреварваме. За жалост пътят е тесен и с много завои. Това създава неприятни ситуации с изскачащи, като от шапка на фокусник автобуси, които опасно близо минават до нас. Промяната в плана идва бързо. Минавам между колите и мантинелата и започвам да изпреварвам от там. Тук е момента да си призная, че това не е много правилно, но в свое оправдание ще кажа, че ако бяха карали плътно в дясно, нямаше да има проблем ние без климатиците да си шпорим правилно напред…
В допълнение някой решава да спре напредването ни застанал прекалено близо до мантинелата. Няма проблем, ще остържа куфарите си за да пазя боята му…
След не малко километри откриваме причината за задръстването. Единственият светофар в центъра на малко градче задържа и без това невероятният трафик тук.
Сменям знамената защото вече сме в Черна Гора. Карам, следвайки джипиес и той ми дава, че пътят свършва и ме кара да завивам на дясно. Спирам пред отворената паст на ферибот…
Намираме се в Которският залив, а най-прекият път който съм задал е прекосяването му с ферибот. Е, ние не бързаме…
После пак по конете, за да стигнем до Котор и да се пошляем малко из пристанът му.
За момент се почуствах объркан. Очаквах да съм на пристанище, а на моменти то приличаше на летище…
Решаваме да стигнем до другият голям град- Будва. Караме бързо с идеята да намерим къмпинг, където да нощуваме, а утре рано сутринта да разгледаме и да продължим по пътя към дома.
Настаняваме се на каменистият бряг и опъваме палатките. Тръгвам по боси крака към брега и това е голяма грешка. Оказва се, че сме доста над морето и до там води камениста пътека. Плажът също е от едри камъни. Нищо, топя дупето и се качвам обратно при групата. Това е последната ни вечер заедно. Утре Ники и Петя тръгват към планините, а ние по най-прекият път към дома…
Страхотна вечер, като всяка друга с тези хора.
Казвал ли съм скоро, че съм щастлив с тях?
ДЕН ШЕСТИ – Препускане през Ада
Типичното събуждане, рано преди всички други.
Кафе, преглед на трасето, прибиране на багажа, оправяне на макиажа…(обичам те Петя!)
За днес остава разходка и кафе в Будва и разделяне на групата за последно в това пътуване.
Петя и Ники остават още няколко дни тук, а ние тримата поемаме по най-късият път към дома.
Тази година пресата тук не ни обърна много внимание, но това е защото и аз, като останалите се поддадох на карането на Ники и се движех толкова бързо, че не давах време на репортерите, да разберат къде сме…
Ето за това тук никой все едно не влиза…
Пристан, красиви яхти, тесни улички и крепостни стени са толкова размити във съзнанието ми, че вече почти не ги виждам. Кафето е добро, но от предстоящата раздяла и пътуването към дома ми нагарча…
Последният ден винаги е бил тежък за мен и след това трудно описвам друго освен стягащата гърлото емоция.
Влизаме в Сърбия и неизбежният край на това пътуване наближава. Караме до колкото е възможно бързо, защото километрите до дома не са малко. Пътят е кърпен на моменти, а там където ТДМ ите се чувстват добре, на Кавазакито му се плаче…
Използвам момента, за да се изправя и избягам напред и после да го снимам завалията как се мъчи.
На моменти трафикът е много силен и с облекчение се спираме, когато колите свиват а ние продължаваме сами.
Стигаме граница която не сме очаквали. Мислим, че сме в Сърбия а то изненада. Още по-интересно става, когато ми искат паспорта за проверка. Само аз знам, че изтича днес и ако нещо се обърка не ми се мисли… На излизане от митницата спирам и питам коя е тази държава, защото никъде нищо не се вижда и е пълно със Сръбски знамена.
„Ово е Косово“
Да, отговорът който не съм искал да чуя обяснява защо сме сами на пътя…
Нещо в гърлото ми се свива. Другите се скриват от погледът ми и това още повече ме притеснява. Всичко което съм чувал за това място допълнително обърква ситуацията.
Няма връщане назад. Пътят е само един и тръгвам да догонвам.
Неделя тук е ден за сватби. Лъскави джипове с Албански знамена, шарени кърпи и панделки по джантите, миротворци с автомати и бодлива тел.
Макар, че много ме е страх и още не съм догонил другите, спирам и усмихнато показвам апаратът си с молба да снимам. Усмивка под мустак и златните зъби ми показват одобрение.
Тогава ми се струва че единственият цвят който виждам е червено, но сега описвайки това в споменът ми изплуват и останалите краски.
От тук всичко става много бавно, макар да се опитваме да летим.
Настигайки останалите, Светльо ме предупреждава да сваля сръбското знаме, но аз му опонирам, че навсякъде по стълбовете има сръбски флагове.
След това картината рязко се променя. Желанието за снимки отстъпва на страха и мисълта за далечната граница и спокойствието зад нея.
Колите на ООН префучават край нас сякаш сме спрели, сградите около нас са в окаян вид и има толкова много срутени и надупчени от снаряди. Мостовите са отбелязани със знаци на които има нарисувани танкове и максимално допустимо натоварване в тонове. Пътят свършва като отрязан и започваме да се движим по някакво чакълено недоразумение…
Горивото ни привършва.
Настигам Светльо и го питам дали ще зареждаме.
Вальо се намесва и казва, че докато не излезем от тази държава не спираме никъде!
Няма как да опиша ужасът който изпитах когато прочетох табелата на следващото населено място ПРИЩИНА…
Нямаме карта, GPS-ът чертае линии в нищото…
За капак се забиваме в някаква малка махала с улички по- тесни от моторите ни. Пътят е само един и само напред. Скоростта никаква. По-късно колегата ще ми признае, че е очаквал всеки момент някой да препречи пътят ни и да се случи най-страшното.
Когато този адски град остава зад нас, сякаш взехме да се състезаваме сами със себе си, търсейки максималното от моторите и нас самите.
Последното препятствие бе границата.
Граничарите на Косовският пункт пуснаха колегите и дойде моят ред.
-Какво е това знаме?
Еми Косовско, отвърнах аз не смеейки да кажа истината.
-Ово е Сръпско, свали го!
Митничарят се ядоса още повече като ме видя че се бавя и не ставам веднага. Опитвам се да му обясня, че много ме боли и със стискане на зъби ставам от седалката. До тук май не съм ви споменавал, но когато нямаш много удобна седалка, и изминаваш толкова километри без да имаш тренинг, идва един момент в който те боли и не ти се иска да сядаш на седалката. Добрата новина, е че като седнеш, не ти се иска да ставаш…
Изпотявайки се от жегата и от страхът, свалих знамето и го скрих в куфара.
Докато приятелите ми стояха по средата в ничията земя, аз 40 минути не смеех да вдигна очи и чаках с някаква надежда да получа паспорта си и да се измъкна от този дяволски граничен пункт.
Когато ми подаде документите смотолевих едно благодаря и бавно забутах мотора по склона.
Не знам как се пише въздишка, но сякаш отново преживях всичко което се случи тогава.
Когато Сърбите започнаха да ни проверяват, усмихнато извадих флагът който толкова бързо бях свалил, и гордо го закачих очаквайки сякаш някаква похвала от тях.
-Какви са тия знамена?
Този път нямаше какво да се обърка, май…
Ами това е българското, ние сме от България, а тук закачам знамето на държавата в която съм карал…
Полицаят позеленя, отново ми грабнаха документите и се запъти към стаичката си ядосвайки се и нареждайки нещо от което само разбрах „е си карал ти у Сърбия“
Светльо започна да го гони и да му обяснява че карам на Български е „возя“ на техен език.
5 минутки и полицаят излиза клатейки срещу мене пръст споменава фамилията ми. Дава ми документите и ми посочва пътя.
За всеки от вас който не знае, карам на Сръбски е равнозначно на ч…м
С две думи съм му отговорил че всяка държава, в която съм ч…л, си слагам нейно знаме…
За да покажа, че в онази година ситуацията в Албания наистина не беше нормална, 2 седмици след като минахме през този граничен пункт, го гледахме по новините. Имаше престрелки между Сърби и Албанци.
Зареждаме и почти без да спираме минаваме пътят до нашата граница. В София пием по кафе и се разделяме със Светльо. Предлага ни да спим тук, но аз съм на работа утре и отказвам.
До Пловдив стигаме на магия, като спираме на всяка бензиностанция за кафе и ободрителни напитки и малко след като тръгваме аз си карам и спя…
Не знам кой ме е пазил, но Вальо обяснява как мотора ми се е движил от единият край на пътя до другият и няколко пъти съм се разминавал с онзи неприятен завършек на такива истории.
Този път краят е добър и малко след полунощ, живи и здрави вече сме си у дома…