пътепис от Веселин Куршумов
Дълго време не смеех да посегна към този път. Европейска държава с висок стандарт и също толкова високи цени. За да е всичко още по-объркано, тръгваме 5 дни преди началото на август…
Това е месец, който НЕ става за дълго пътуване с мотор. Сезонът на отпуските носи ужасен трафик, задръствания, високи цени и горещини. Не можем да променим датите обаче, заради планирани отпуски. Така се озовавам пред картата и умислено търся варианти. Австрия все още си седи отбягвана от мен и май накрая и дойде времето.
Багажът е събран. Редом с подаръците съм готов и с няколко вида валута – за едно пътуване кешът е задължителен! Тази година няма да качвам чанта с обувки върху топ касата и ще разчитам на помощта на брат ми, който пътува сам.
ДЕН ПРЕДИ СЪЩИНСКОТО ПЪТУВАНЕ – изтръпването
По традиция последните години тръгваме петък вечер след работа. Така спестваме малко километри за следващия ден. Тази година сме 3 мотоциклета. Кънчо и Лили ще ни чакат от другата страна, а ние с Женя и Йордан трябва да ги намерим. Закъсняваме още на старта с почти час…
Забавлението започва още на магистралата когато моторът ми спира. Изминали сме едва 70 км. Първоначалният страх от проваленото пътуване се оправя щом установявам, че съм останал без гориво… Докато брат ми тръгва да спасява ситуацията, аз търся причината да стигна до тук. Оказва се, че горивомерът не работи коректно. Това с пропуска да заредя преди да прибера мотора след път в гаража (обикновено го правя), създава смешно-изнервяща ситуация.
След час време се сдобивам с 5 литрова туба пълна с гориво, която в последствие оставяме по пътя в София. Заради забавянето минаваме границата по тъмно. Малко преди полунощ пристигаме в Димитровград. Търпя „обиди“ от Кънчо заради оставането без гориво, но си сърбам попарата докато всички се шегуваме със ситуацията.
Късна раходка, топъл хляб от фурната и ладно точено пиво до късно след полунощ.
ДЕН ПЪРВИ – препускане и изпитание
Ставаме трудно. Стандартното кафе докато се опаковаме не успява да отвори очите на 100 %. Опитвам с топъл бюрек и айрян и сякаш има промяна. В 8.00 вече пътуваме по указанията на навигационната система (аз съм я обучил предварително). Включваме се на магистралата при първа възможност и до нея стигаме Белград. Докато минаваме през града, настигаме ТДМ и му даваме от нашите химикали в движение.
Преди границата с Хърватска се отделяме по малките пътища. За да избегнем задръстванията при 40 градуса и огромните опашки, се насочваме към малко известен граничен пункт. По пътя срещаме още един сръбски ТДМ и го спираме, за да го наградим с разни работи за това, че ни е срещнал.
Както и очаквах, трафикът е направо нулев. В нашата посока на граничния пункт има само 1 кола и група колоездачи от Бразилия. За сметка на това е жега. Спираме по-често от очакваното. Докато зареждам с гориво, Кънчо търси 5 минутна дрямка някъде…
В Осиек стигаме с един ремонт и малко връщане назад по пътя (опитахме да минем по черно, но 2 метра ров напречно на пътя не успяхме да преодолеем). След 525 км. и като връщаме часа назад, в 15,45 сме тоно пред хотела (мястото е добро, мога да споделя координати). Тук ни чака и един автомобил, който ще пътува до колкото може с нас по трасето. Колежка на Женя със семейството си. Настаняваме се в много хубави стаи и след половин час вече търсим забележителностите на града. След кратка разходка в стария град, спираме на кафе и бира да си починем.
За съжаление ни сполетява малък здравословен инцидент с член на екипа. Ще спомена само, че след няколко часа всички сме в хотела без настроение и обсъждаме какво да правим утре.
ДЕН ВТОРИ – раздяла, пак препускане и пренастройване
Докато товарим багажа се сбогуваме със семейството с колата. Днес те тръгват към България, а ние продължаваме напред. Тъжно, но понякога нещата просто се случват. На излизане от града минаваме през новия център, който се оказва по-хубав от стария. Красивата катедрала ни обещава, че някой ден пак ще седим пред нея.
Следва търсене на магистралата и стандартното скучно препускане по нея. Ако в пътуванията ни в тази посока има нещо „неприятно“, то това е точно денят в който караме основно магистрали. С оглед на многото километри обаче, това е най-правилният начин. Докато препускаме трескаво се оглеждаме за състоянието на облаците по небето. Колкото и да не искам да си призная, идва нещо, което няма да ни хареса. Спираме под един от пътищата, които пресичат магистралата и с нежелание навличаме екипите за дъжд.
Час по-късно отбиваме от магистралата за да търсим бензиностанция и да свалим предпазните екипи. Пием кафе и закусваме докато чакаме дъждобраните да изпръхнат малко преди да ги сгънем.
Около обяд обикаляме Загреб по околовръстното и променяме посоката. По някое време слизаме от магистралата и ѝ казваме довиждане. В 14.30 влизаме в Словения. Минаваме през Рогашка Слатина за да си налеем вода. Гледах за нея в обиколката на Словения и реших да проверя на място. Не съм очарован от видяното. Не обръщам внимание на града и се отправяме към курортната част. Не съм очарован от ограничения достъп до чешмите които търся. Едно от най-старите СПА в Европа станало типична машина за пари… Все пак успявам да открия една и да стигна почти до нея. Водата има неприятен вкус за останалите, но аз се пъна и пия от нея. Дори си пълня една бутилка преди да тръгнем. С много високо съдържание на магнезий, тази течност се хвали с регенериращите способности които има.
От тук гоним пътя към Марибор, от където тръгва същинското ни пътуване. Докато усещам, че ставам по-млад и някак чисто нов, минаваме покрай мото-кафе, където единодушно решаваме да спрем. Почиваме кратко и разглеждаме машините на колегите. Единодушни сме, че нямаме конкуренция. Около 17 часа влизаме във втория по големина град в Словения. Зареждаме и продължаваме напред по пътя. Шосето се извива като змия покрай река Драва и дава онова усещане за разкош, което всички ние толкова обичаме. Горещо препоръчвам този път, като тук мога да съдействам и с невероятно място за нощувка.
С още една спирка за покупки на храна и напитки, малко след 19.00 пристигаме в мястото. Днес успяхме да оставим зад себе си +500 км. Последните са по изключително тесен и с много завои път, като накрая караме и малко стръмно черно. Намерих това бижу по моя начин, ровейки усърдно в Google Maps. Скрито в планината и далеч от хорските погледи, тук можете да разпънете палатка, да се настаните в бунгалцата или в къщата на домакинята.
Знаех, че гледката ще ме грабне, но не бях наясно, че ще попадна в един музей на открито. Докато си разпределяме стаите, станах кривоглед опитвайки да видя всичко. Тук леко дискомфорт ни донесе това, че стаята ни бе цялата в дървена ламперия, която наскоро е боядисвана и още силно мирише. Като отворим прозорците да проветрим разбираме, че тук не използват мрежи. Познайте в гората колко насекоми има? За мъжете това не е проблем но обяснете на дамите, че 20 см. пеперуда на стената не е страшна…
Е, аз съм въодушевен до безобразие от това място и хуквам да го разгледам след като оставям бирите в хладилника, за да се охладят до колкото е възможно. Моторите са паркирани пред един от гаражите а ние вече сме по джапанки и къси гащи ( дано няма комари ). В интерес на истината, съм подготвен със спирали и спрей. В контакта на стаята вече съм включил машинката която нося против тях…
Забравих да спомена, че мястото разполага и с не лош басейн където можете да отпуснете. Също така има собствена телефонна централа, от която братът се опитва да се свърже с майка, за да ѝ каже, че сме пристигнали благополучно.
След обилната вечеря която си правим, другите един по един отпадат по леглата. Куршумови остават последни на страхотната тераса пиейки бира. Братлето е винаги готов за някоя щуротия и обикновено ни се получава. Щастлив съм, че тази година някой ще бъде до късно с мен и ще ми прави компания докато преглеждам трасето за утре.
ДЕН ТРЕТИ – запознанството
Утрото е слънчево и красиво, леко хладно, но сладко обещаващо. Събираме багажа и когато го натрупваме по моторите, тръгваме отново да разглеждаме също толкова обстойно както снощи. Пием кафе пред стар модел Т на Ford и снимаме забавни клипове с останалите експонати от този таен за повечето хора музей.
Закусваме в „бара“ и с леко закъснение малко след 8 сутринта тръгваме. Е, поне се опитваме да тръгнем. Спирам почти веднага заради малката червена лампичка на таблото. Ниво на маслото. Гася като се опитвам да си обясня проблема със студенто време, наклона или това че маслото ми вече е на 4000 км. Нямам време да го чакам и доливам малко. Паля и доволен за сега, хуквам да догонвам другите които вероятно се чудят защо се бавя.
Пътят продължава да се вие до реката като ме кара да забравя случката от преди малко. В следващия град рязко сменяме посоката и след няколко километра вече сме в Австрия. Макар да сме били тук таме няколко пъти, приемам това пътуване като основно запознаване с тази страна.
Докосването ни започва обещаващо с път 69. По съвет на моя приятелка (Биляна благодаря ти) първият час е прекрасно препускане по път с идеални завои. Малко преди 11 спираме за по кафе.
Естествено изборът ни на кафене не е случаен. Тук собственика на мястото се оказва моторист, който взе да ми обяснява, че колкото и да е хубав мотора ми, рано или късно ще карам онази марка дето не обичам да я изричам. Обяснявам му, че нямам толкова пари при което той вади 5 цента от джоба си и прави първата вноска към моя фонд който трябва сам да събера (още са си толкова и до днес). Кънчо е доволен и смехът му огласява цялата околия. Взимаме си довиждане и поемаме напред. Продължаваме по същи прекрасен път. Спираме често за снимки, някои от които стават като за корицата на списание.
Когато слизаме в ниското нещата се променят. Избрал съм път покрай езера, язовири и реки. Бързаме но не толкова че да не ни е красиво. Включваме се от един път в друг и започвам да се възхищавам на инфраструктората и на поведението на шофьорите. До Клагенфурт минаваме без да се моткаме много. Спираме да напазаруваме нещо за обяд и тръгваме покрай Вьортерзее. Тук е като по нашето черноморие – плажуващи колкото искаш. Скоростта пада, но това е идеално да зяпаме и да търсим място за почивка. Не можем да намерим място покрай водата и се задоволяваме с пейка и маса на сянка.
Нормалните хора нагъват печено пиле и други щуротии а диванетата ядат банани…
След като изцяло загубваме водата от погледа си пътя става скучен. Навигацията е проверена предврително и ни води безгрешно до едно място което момчетата в групата много отдавна чакаме. Влизаме във Филах и намираме бензиностанция където пием кафе и зареждаме. След това стигаме и спираме на паркинга пред магазина. Успяваме да запазим самообладание и показваме възпитание като не се хвърляме да тичаме един през друг към витрините. Влизаме в Луис, хубав и голям. Сега разбирам защо жените все търчат по моловете…
Е, аз си останах само с гледането. Брата взе едни тиранти, а за Женя така и не намерихме якето което исках. Премерихме новите модели модуларни каски за да си сверим размерите и потеглихме. Гоним първия си платен проход. Ето тук започна губенето, типичното повишаване на напрежението и въпросите. Женя казва, че табелите показвали обход на пътя, но аз никъде не искам да обхождам, трябва от тук да мина. Упоритостта ми се охлажда когато минаваме през село което изглежда наскоро наводнявано и затрупано с кал. Освен нас на пътя има само камиони пълни със земна маса и отломки. Спираме и питаме шофьорите за случващото се. Оказва се че наистина пътя е затворен – нещо рядко за първокласните пътища тук. Нагоре достъпът е ограничен и не може да се мине дори и пеша. Имало е страшни дъждове и наводнения като свлачищата с кал са стигали до първия етаж и са влизали във всички приземни помещения. Път напред изобщо няма…
Сега трябва да се върнем и да търсим друг. Губим час повече време за да стигнем до мястото което гоним. Времето е с нас – слънчево е, а надморската височина започва да облекчава температурите на телата ни. На посоченото от GPS-а място свиваме в страни от главният път. Скоро достигаме началната точка на Nockalmstrasse.
Винаги съм се ядосвал на това, че най-красивите Алпийски пътища са платени. Това е и една от причините да я заобикалям. Тази година обаче ще си платя за тези удоволствия.
След първия заввой идва следвщият а после още много изрисувани такива. Отново идва дилемата дали да карам или да гледам. Решавам да заложа на изпитаната схема да натискам докато сме в ниското и да върна газта когато се качим по-нависоко и гледката около нас стане неописуема.
По това време на деня тук няма много мотори. Няма трафик като цяло и бързо стигаме до най-високата част от трасето.
На жените толкова им е харесало, че отказват да слязат от мотора. Паркираме на широк паркинг и се разхвърляме. Ще поогледаме наоколо и после ще пием по кафе. Докато обикаляме идват още няколко мотора. Настаняваме се на една от масите и поръчваме кафе и един от онези десерти с трудните имена. Докато чакаме Кайзершмайзера да дойде, преглеждам колко километра имаме до мястото за нощувка. Денят напредва а небето над нас неприятно започва да се трупа с облачета.
Обличаме се и започваме да спускаме като спираме за някоя и друга снимка. Определено си струва таксата и ще остане в класацията ми за пътищата в Австрия. Когато стигаме в ниското се успокоявам защото знам, че ще вдигнем скоростта и ще стигнем в хотела преди дъжда. Уви пътя отново започва да се вие нагоре… Е, такова нещо не бях виждал. Два прохода в едно? В друга ситуация бих се зарадвал много. Сега обаче сивото небе малко ми пречи.
Напускаме планината с първите капки дъжд, които спират толкова бързо колкото и започнаха. До хотела има малко над 10 км., така че магазина покрай който минаваме е идеален за малко пазаруване. Спираме на паркинга за расови машини. Е, има и разни не толкова престижни мотори като нашите, но не това е най- важното. Докато другите пазаруват аз оглеждам притеснително небето. Когато прибираме покупките усмихнато потеглям знаейки, че ще надхитрим дъжда.
В къжата за гости спираме мокри. Не съм вярвал, че мога да поема толкова много вода за толкова кратко време. Спираме моторите под широката стряха и се настаняваме. За късмет, ние взимаме най-хубавата стая. От прозорецът си виждам 200- метров водопад. Той наклони везните към това място (координати мога да дам на всеки). За сравнение, катедрлата Св. Стефан във Виена е висока само 136м.
Настаняваме се в хубава стара къща. Мирише на трева и крави, но определено в момента този аромат е приятен. За късмет разтоварваме багажа докато не вали. Пръскаме дрехите по радитори и закачалки и пълним обувките със стари вестници и тоалетна хартия.
Докато слизам по дървените стълби към трапезарията, отвън започва да вали отново. Вали толкова силно и така непрестанно. По прогноза няма изгледи да спре в следващите няколко дни…
След брат ми, който не спира да следи прогнозите унивам и аз. За час време толкова се смачкваме, че взимаме да гледаме картата и да се чудим как да променим трасето така, че да не се налага да плуваме вместо да караме. Добре, че в групата е трезввомислещия Кънчо който дава надежди, че не е толкова зле и да не го мислим толкова. Да отворим втора бира по този повод.
Равносметката за днес е 11- часов ден и само 302 км.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ – красива надежда
Ставам и тичам към прозореца. След страхотния водопад, който няма как да не погледна, вдигам глава на горе за да видя небето. Няма го, все още е скрито зад облаци, но поне не вали. Ако бях сам сега, веднага щях да се метна на мотора и да хукна през глава с надеждата да надхитря дъжда… На закуска всички са сухи и засмени. Хазяите са се постарали да се усети задоволство и вкуса на масата ни. Докато хапваме доволно взимаме тежкото решение да задраскаме част от трасето за днес. По програма трябваше да се качим 18 км. по платен път от тук до язовира Koelnbreinspeicher. Знаем колко време ще ни отнеме като се захласнем, а това може да отнеме възможността да се качим до главната ни цел за деня.
Около 9 сме по моторите, предвидливо опаковане като за потоп. След час спираме за да заредим, да пием кафе и да съблечем горнищата на дъждобраните. До тук се сборихме с едно свлачище по пътя и отбиване по тайни пътеки за да го обиколим.
На пункта плащаме таксата за Großglockner и хукваме нагоре. Определено трябва да се види. Макар за мен тук да е най-красиво през Юни (заради наличието на много сняг) сега също е впечатляващо. Караме с нормална скорост и се радваме на момента в който планината ни позволи да се докоснем до нея. Небето е навъсено, но си мълчи. Трафикът е почти нулев, малък плюс на лошото време. Красиво е до момента в който не виждаме ледника в краката ни. Тогава става някак тъжно. Следя това трасе от над 10 години и дори за толкова кратко време, отдръпването му е толкова осезаемо…
Даваме си половин час за разходка и сувенири. Няма да рискуваме да се спуснем до езерото и да се подиграваме с късмета си. Огромният паркинг за мотори е почти празен. Възползваме се и събуваме и долнищата на дъждобраните. Тръгваме разпокъсано към северната част на прохода с уговорката да се чакме долу. Тук е момента да допълня нещо. Като чета чужди пътеписи, понякога хората са оставали разочаровани от това място. Като гледам снимките им обаче виждам, че те са пропуснали голяма част от него. Ако тръгнете да го катерите от Север на Юг всичко е наред. Ако го правите от Юг и отивате на Север също, но ако се качвате от Юг и смятате да се върнете от там нещата стават по-различни. Има едно кръгово на пътя. Когато се качвате завивате наляво по него. Когато слизате, свийте пак в ляво и карайте смело. Има време да се върнете.
Планината е прекрасна, просто разкошна. Между другото, Гросглохнер е най-високият връх в Австрия. Спускаме баввно и често спираме за снимки. Търсим и място където можем да си направим кафенце и да хапнем по нещичко. Хладно е, но поне не вали. Изпреварвам първо брат ми, а после и Кънчо, които са спрели на някой завои с гледка. После спирам аз и докато ги чакам за да ги снимам се наслаждавам на всичката красота наоколо.
От време на време планината свенливо прикрива красотата си зад купища облаци и показва своенравното си поведение с поредния студен порив на вятъра. Август е, а по небето тичат снежинки. Спираме, слагаме по някоя топла дрешка, снимка или 2 и тръгваме да гоним другите. Имам чувството, че цял ден се настигаме и бягаме един от друг. На поредния завой, сърцето ми ще изкочи от разкрилата се гледка. Масичка и пейки допълват прекрасната картина и мисля, че времето за кафе дойде. Излизам на пътя и залягам в храситите за снимка, а Женя инструктирам да спре групата за да починем.
Следва скоростно спускане по склона и пропускателния пункт, който ни показва, че този проход е вече спомен. Какъв спомен само! От тук завиваме малко на обратно спрямо официалното ни трасе и тръгваме към Bad Gastein. Признавам си, курортното градче не ми представляваше голям интерес преди да видя реката и водопадите, които е създала тя минавайки през него. Ясно е, че няма да хвана най-прякия път до него, особено когато не вали. Свивам при първата възможност за да се наслаждавам на пустите пътища и красотата която крият те. Е това не винаги се харесва на Женя, но признавам си правя всичко възможно да жонглирам между бързо стигане до целта и интересно пътуване до нея.
Влизаме в градчето по светло и сравнително рано за мен (само 15.30 е). Правим леко отклонение преди хотела за да видим единият от водопадите. Уви, набиваме се в еднопосочна улица (моята навигация няма как да знае всиччко). После идва строеж на фона на гледката и мътни води от пороите които явно се изсипват напоследък тук. Е, ще се настаним в хотела и ще опитаме отново. С хотела лека спънка. Настаняват ни в съседен хотел който не е лош и нама да се заяждаме. Докато сваляме багажа небето се отваря. Мисля, че днес изкарахме голям късмет. Уговаряме се всеки да се изсуши, да се изкъпе и да си починем докато спре да вали.
Отнема твърде много време. Тръгваме с последните капки и търсим хранителен магазин. Идеята да се разходим из градчето пропада с второто полувреме в което ако не побързаме, дъждът ще излезе победител. Надявам се да се извали до сутринта. Среща в най-голямата стая и разбор на деня. Единодушни сме за сполучливият завършек.
ДЕН ПЕТИ – обожаваме водата стига да не се излива от небето
Събуждаме се като по часовник, всеки ден по едно и също време. Правя кафе за мен (Женя отдавна е станала) и тичам към горния етаж да будя брата. Стаята му прилича на перално помещение. Оставил обувките на терасата и дъжда решил да вали под наклон та ги напълнил половината…
Днес няма да бързаме. Километрите са малко а и навън още вали леко. Ще закусим на спокойствие, ще опаковаме пък когато тогава. Без да го искаме предвидливо се готвим за армагедон. Вече свикнахме че може всеки ден да си го отнасяме и определено приемаме бъдещето по-усмихнато.
То пък времето да вземе, че се изплаши от дъждобраните само ще ни напръска и ще спре. Няма начин да не минем покрай някой водопад. Трудно намирам правилно място за да снимам. Ужасно ми се вижда, че точно пред водопада има строеж (предполагам хотел). Чупки стойки и чалъми не помагат та ако искате да го видите лично, най-добре ще сторите. Взимаме си довиждане и повеждам групата напред по пътят ни.
Правим леко отклонение до известното Zell am See (не че тука в Австрия има нещо неизвестно). Разхвърляме екипите за дъжд веднага щом спираме. Пием вода от чешмичка до езерото, правим няколко снимки и тръгваме. Мислех да го обикаляме, ама това е по моята програма МАКС в която пристигаме късно на мястото за нощувка. Всеки път се опитвам да се примиря, че ще видя нещо, а не всичко възможно. Пътищата са хубави и бързи. Бързи до колкото са ограниченията защото тук рядко някой кара над тях. До Инсбрук правим отклонение за следващия платен път който съм планирал – Gerlos Alpenstraße.
Мястото не започва обещаващо, но нещата се променят много бързо. Разбираме че сме стигнали до интересно място заради навалицата от коли, автобуси и мотоциклети. Намираме се на един от паркингите на най-високият водопад в Австрия.
Krimml Waterfalls е каскаден водопад с обща височина от 380 метра. Както се сещате, групате не ми се връзва на акъла да ходим по пътеките до него. За щастие намираме идеална панорамна площадка където да зяпаме и обядваме едновременно. Ето на това му викам идеално съчетани обстоятелства.
Пътят след водопада е ракошен! Отпускаме си душите и забравяме за ограниченията с надеждата, че всичко ще е наред и няма да имаме срещи с оргните на полицията. Чак ми идва да се върна още един път да го мина. По големите пътища трафикът е приятен. По кръговите всички дават мигачи което ми прави много силно впечатление. На всяко има знак който подканя водачите да подават ляв мигач преди да изляат от кръговото. В големият град мислех да разходя спътниците си до центъра и една златна тераса, но никой не обича трафика и се разминаваме с посещение на известен голям магазин (ще познаете ли кой).
Този път изкарваме късмет и успявам да навия Женя да ѝ подаря яке за панталона, който преди това ѝ взех. За мен- пак нищо няма…
От тук свиваме леко от главния път за едно лирично отклонение (просто съм намерил по-живописно трасе което леко обикаля) В 19.00 спираме да напазаруваме и решаваме да хапнем тук тъй като до хотела няма още много. Времето леко пак се заоблачава и започва да пръска. Към хотела ни е само нагоре. Става все по зелено и все по студено. Обратни завои, които ще минаваме няколко пъти тъй като тук имаме цели 3 нощувки, правят пристигането епично. Навигацията показва 2000 метра…
Толкова е красиво, че чак не ми се вярва. Губим се малко преди да стигнем точната локация, но сме на адреса тъкмо когато започва да вали. Мястото е фантастично!!! Това е перлата в короната на местата за нощувки тази година. Локацията е идеална а условията са топ. Просто нямам думи. Запазили сме 2 апартамента. След личното време което си определихме, се събираме на „терасата“ за биричка и преговор на плановете за утре. Първоначално смятах да използваме само малки и красиви пътища до там, но след лек размисъл и коментар с момчетата, коригирам отново плановете. Планове които само един дъжд може да обърка. Още преди да произнесем името му, негово височество се появява.
ДЕН ШЕСТИ – Лихтенщайн дали си струва
Събуждаме се доволни. Под дебелите завивки на температури около 10 градуса навън, се спи разкошно. Закусваме импровизирано и пием кафе, радвайки се на гледката. Къщата ни е на няколко нива, заобиколена от рекичка и със страхотен релеф наоколо. Ако някога мога да си избирам къде да живея, с удоволствие бих живял тук.
Днес ще се движим без багаж. Махам всичко излишно от куфарите, като не посмявам да пипна дъждобраните. Докато чакаме Лили правя една обиколко около къщата и продължавам да се изумявам от цветната ѝ фасада. Направо съм влюбен в този имот. Връщам се при останалите и слагам каската на главата си. 8:35 екипирани с новите дрехи потегляме. До главният път същите прекрасни завои като от снощи. Малко мокри но пак прекрасни. Някъде около нас има голям водопад на който сме хвърлили мерак също. В равното хукваме покрай мътната река и се опитваме да се надбягваме с нея. При първа възможност се мятаме на магистралата.
След час време отбиваме за гориво и 5 минутка за цигара. На паркинга се срещаме с интересно превозно средство. Гумените вериги му позволяват да се движи невероятно безшумно и бързо (като се има предвид формата и размерите му) не се заглеждаме прекалено и тръгваме. На магистралата правим не малка издънка, която за щастие минава само с уплах от част от екипа. Ще запомня тази си грешка и повече никога няма да я допусна! След още 1 час търсим най-голямата пивоварна в Лихтенщайн. На тези които ме познават вече им е ясно, че колекцията ми със сигурност е станала с поне 1 чаша по-голяма.
Пред бирарията добавям стикер на Лихтенщайн върху топ-касата. Разглеждаме производството, купуваме няколко бири за тест, халба естествено и продължаваме. На центъра търсим място където да паркираме но няма много възможности. Накрая решаваме да влезем в платен паркинг. Скъпо платен паркинг… Замислям се дали да не го повторя още един път. Лихтенщайн е странна държава. Обикаляме по централната улица и да си призная честно, не съм очароан.
Ако ми липсваше интерес към бирата и ако не исках да посетя колкото може повече държави в Европа, вероятността да дойда тук се свежда до нула. Съжалявам, че звучи така разочароващо, но наистина го мисля. Докато правех трасето, се опитах да изровя нещо интересно но така и не успях. Правим няколко снимки , разглеждаме някой друг сувенир и брат ми се опитва да качи наша снимка в социалните мрежи. По късно ще разбере, че това удоволствие струва стотина лева…
Сядаме в едно кафе, а аз отивам до моторите. Хем да ги преместя, че времето ни изтича, хем да взема алергозан, че някаква лихтенщайнска пчела целуна Кънчо. Връщам се и какво да видя, кафе съвсем на дънота на ччашата, цена като за литър. Подканям приятелите си да пият бързо, нищо че е скъпо и да потегляме на обратно. Никой не се дърпа.
На излизане се опитваме да вземем аудиенция при краля, но не ни се получава. Поне видяхме и покоите му, съответно и от тях не сме впечатлени. Може би не сме уцелили подходящото време. Като говорим за него, небето е чисто и отново става топличко. Опаковаме се и хукваме да търсим границата. На връщане е минем през друга моторджийска забележителност – Silvretta Hochalpenstraße. Със сложното име идват и любимите за мен извивки на пътя.
За да не ни е толкова весело, небето се заоблачава леко стряскащо. Не се обръаме назад и бягаме. Става студено и спираме да се облечем. За сега успяваме да се измъкнем сухи. На язовирната стена спираме и се захласваме по гледката. Очарователно е! Високите планини, снегът колкото и да е останал малко и това прекрасно зелено… Определено и този път си струва проклетите пари. Докато спускаме спираме в едно селце за да се стоплим и да видим какви ще ги вършим. Навсякъде около нас вали. Студено и малко стряскащо, като се има предвид че сме на 86 км. от „дома“
Ведрото настроение ни връща местния чудак, собственик на мото хотелът пред който сме спрели. Докато се усетя, ласкателя качва Женя на мотора си, надува тиролска народна музика и изчезва нанякъде. Когато се връщат ни разказва за региона и местата по които може да се кара. На мен не ми казвай това господине, дай ми време и пари, пък да видиш аз къде ще те заведа.
Събрали кураж и достатъчно топлина се опаковаме с каквото имаме под ръка и потегляме. Хубавото е че пътят е само наш. Всички други яно вече са се прибрали. Преди хотела напазаруваме отново и бързаме да се скрием.
В 8:00 вечеряме заедно, пием бира и се радваме на дъжда. Доволни сме за деня, за късмета, за възможностите и за новите срещи. Накрая на терасата оставяме само аз и брата. Тук е момента да споделя. че ми е много хубаво. че мога да пътувам заедно с него! Цялата група е страхотна, но да споделя това с Йордан ми дава някаква необяснима усмивка и страхотно задоволство. Малко след полунощ дегустацията на бири приключва. Свещта почти е изгоряла. Май е време за лягане.
ДЕН СЕДМИ – райска му работа
Днес трябваше да е ден за поивка на момичетата, а аз бех спретнал тежка мъжка програма с много проходи и здраво натискане. Е, не винаги се получава както си го мисля…
Тръгваме малко преди 9:00. Посоката е Пасо Ромбо (италианското му име) и най-високият мотоциклетен музей в света.
Проходът е разположен между Италия и Австрия. Докато катерим забелязвам, че всички автобуси имат ремъркета за 10 велосипеда на тях. Знам за Холандия, но тя е равна като тепсия. Австрия е раят за велосипедистите. Имат вело-алеи, вело-тунели и вело-мостове над реките дори. Страхотни паркове със сервизи, водоструйки за измиване преди да си тръгнете, абе всичко необходимо вероятно.
След поредния завой, пред нас излиза странна сграда. Цената е европейска но не го мислим. Двамата с Йордан влизаме.
Преди няколко година тук се разгаря ужасна случка в която този музей почти нацяло изгаря. Не знам как е изглеждал преди, но мога да кажа че сега е УНИКАЛЕН. Съграден е оттново толкова бързо и възстановен с мотоциклети на хора от цял свят които са ги докарали тук. От първите туристически мотоциклети с „чана“ на резервоара, до състезателни машини като КТМ-а на Фабрицио Меони. Няма такова усещане. Можете да останете цял ден тук докато пред погледът ви изниква поредната луда машина.
Създадено е с толкова много желание и любов, че ще се размажете от кеф. Видях мотори които дори не съм знаел че съществуват. От побъркващ дизайн до материали от които бих си направил пейка или люлка, а не мотор. От първите посетители сме, така че можем да се порадваме на спокойствие и да направим снимка на всеки, ако поискаме.
Ако бях сам и не бързах (кога пък е било така) щях да седна на тази пейка, да сложа кафето си на масичката и да си спра часовника. Ако имате път насам, не пропускайте това местенце! Не мога да не призная на местните и начинът по който ти взимат парите за таксата. По проходите дават стикери и карти или брошури. Не се моткаме прекалено, макар да го искаме – все пак вънка другите ни чакат.
ТДМ не водях, което означава че пред всички нас има още много дълъг живот и безкрайни километри. Когато излизаме, Женя пие кафе (кафенето на музея също е брутално яко) и казва, че Кънчо са тръгнали да се поразходят в Италия.
Когато минавате под музея, плащате такса. Внимавайте дали ще се връщате отново през този проход или ще продължавате напред към Италия. Брата плати два пъти докато научим това…
След музея започва истинския проход. Определено си струва да го имате в спомените си. Минаваме превала и решаваме, че ще спрем на връщане тук, а сега ще караме.
Когато се спускаме прекалено и влизаме в гористите пояси, гледката се скрива и решаваме, че е време да обърнем. Намираме идеалното местенце за създаването на кафето на деня и разгръщаме чаршията. Подготвени сме и сме за звезда Мишлен направо. Докато кипваме водата Кънчо и Лили се появяват. Е, няма по-хубаво от това усещане, найс качество както се казва.
Не се задържаме много, защото опитът ни вече показва как времето в планината следобед не е много стабилно.
На предела спираме за да разгледаме. На паркинга брата помага на някакво момче да си изправи GS-a. A, този същия момък и аз го изправях няколко завоя по надолу. В калабълака купувам 3 страхотни чана и успяввам да ги скрия тихо без никой да се усети. После спускаме като често спирам, търсейки кадър убягнал ми до сега. На такива места не винаги успявам да снимам това което усещам, но понякога се получават и приятни снимки.
Заради опасност от дъжд спираме и сядаме в една пицария. Точно срещу нас е лифтът, който качва колоездачите на някъде и финалната права, където си мият колелата и тръгват към големия паркинг, за да ги закачат на колите си. Когато лятната буря отминава се напъваме за последно днес. Напазаруваме от големия магазин и тръгваме нагоре към дома по прекрасният път. Минаваме покрай водопада, но отново започва да вали.
Решаваме да се приберем вкъщи и да опитаме пак ако дъждът спре. Еко пътеката е само на 5 километра от нас. Преди да се прибера се разхождам по пътя под къщата. Малката рекичка, каменната стена и еделвайсите, растящи във фугите – прекраснотия мамка му.
След около час хукваме да си пробваме късмета за пореден път. Замотаваме се докато намерим къде по-близо да спрем, за да спестим време. Пътеката не е къса, но пък е красива. Леко ръми а водата в реката е мътна и подивяла. Докато се спуска стремглаво по пътя си издава онзи така любим за мен звук…
Въжени мостове и метални решетъчни стъпала през които се вижда, те карат да усещаш мястото силно и страшно. С усилването на дъжда се завъртаме на пета и хукваме през глава на обратно (то така или иначе пак ще се идва по тези места някой ден). Мятаме се на машините и бавно и под акомпанимента на падащите капки се вмъкваме в селото. Паркираме моторите на сухо под едно от нивата и се уговаряме в колко и къде ще се съберем.
Докато чакаме времето за вечеря, оставям Женя да си почива и отивам на разходка. Минавам покрай къщата, под която е оборът на кравите. Докато надничам вътре съм сигурен, че от тези по-щастливи на света едва ли има. От там се спускам покрай малката чешма с голямото корито и ледено студената вода. След минути съм при големият хотел в другия край.
Прибирам се по съседна уличка, само за да видя още малко от селцето в което се влюбих.
Преди да сляза по стълбите към нашето ниво обикалям около къщата с бавно темпо и я оглеждам като за последно. Снимам прекрасните еделвайси на фона на мотора и го скривам на сушина в един от гаражите. Къщата сякаш е построена наскоро или поне е реновирана сериозно, защото тук таме се виждат довършителни работи. И вътре и отвън е просто прекрасна! И толкова, толкова зелена и част от планината наоколо.
Вечерта всички бъбрим как бихме останали още. Докато унищожаваме бирата от Лихтенщайн гледаме прогнозите за времето и вече е ясно какво ще правим утре.
ДЕН ОСМИ – голямото мокрене
Утрото идва намръщено. Събираме багажа някак с нежелание, но все пак го събираме. Опаковали сме се освен с топлите дрехи и с тези за дъжд. 8:10 правим фал старт заради проклетата червена лампа, която светва след първите 200 метра. Спираме под козирката на един хотел и започвам да се разопаковам. Леко съм бесен, но ще трябва да го преживея. Доливам малко масло и след като се опаковам наново, изпотен от бързане тръгвам да догонвам Кънчо.
Слизаме по серпентините внимателно. Мокро е и леко ръми. Когато пътят започва да се движи до реката, кафявите ѝ води показват, че е валяло много през нощта.
Движим се по най-прекият и бърз път, което ще ни прекара за малко през територията на Германия.
След 2 часа, през които дъждът не спира, ние отбиваме на сухо да заредим и да се стоплим с по кафе. Температурата е 14 градуса и се усеща доста хладно. Задраскваме всичко, което бяхме набелязали по план преди Залцбург. Няма смисъл да се мъчим ако времето не е с нас.
След още 2 часа се озоваваме в невероятно задръстване докато преминаваме през немската територия. За капак някои от шофьорите са идиоти и трябва да пробивам път на групата по-грубо отколкото съм свикнал.
В 13:30 спираме пред Louis за последно тази година. Взимам гръбен протектор за якето на Женя- продавало се без (голяма идиотия).
Малко по-късно се настаняваме в малко хотелче в покрайнините на града. Не можах да намеря хотел близо до центъра на сносна цена и се наложи да бягаме малко встрани.
Днес сме изминали 273 км., което за трафика и дъжда си е доста бързичко. Обличаме цивилките и хукваме към центъра.
Залцбург е невероятен град! След леко лутане по еднопосочните улички, намираме безопастно място, където можем да спрем моторите. Заклюваме ги прилежно и близо един до друг и ги оставяме. Градините в центъра са пленяващи и много красиви. Реката и хълмът, замакът на върха му и всичките тези цветя… Снимки с апарата, снимки с телефона, добре че камера нямам.
Казах ли, че е разкошно? Архитектурата е фантастична! Целите фасади и окислените медни покриви. Оградите и металните орнаменти по терасите. Цветните алеи, които пълнят очите и те правят разноглед. А фонтаните, ах какви разкошни фонтани има само. За скулптурите навсякъде не знам дали да спомена. Не харесвам градовете и лудницата в тях, но този определено ми става един от любимите.
Позираме за местния вестник, а после сядаме на пейките за кратка почивка. Не сме уморени сякаш, не бързаме да ставаме и не гоним времето както го правим обикновено. Интересно е усещането за спокойствието и удоволствието, което изпитва човек когато е на такива места. Истинска почивка а компанията, ах каква картинка сме само.
Провираме се измежду хората и продължаваме напред покрай реката. Изклчително много туристи. Трафикът по тротоарите е като на междуграска магистрала. Минаваме покрай няколко магазина и проверяваме до кога е работното им време, за да напазаруваме преди да тръгнем.
После се гмуркаме в лабиринта на старите тесни улички в подножието на крепоста и се загубваме в тълпата. Посоката е ясна – накъдето се движат всички, натам сме и ние.
Като типични туристи се разхождаме бавно и цъкаме с език. Посоката е към върха и замъка. Има лифт до горе, ама някак си не ни се дават пари и ще се покатерим. Пред портите задъхани виждаме, че цената за лифта е била заедно с входната такса. Сега само таксата е почти толкова…
Тук Кънчо ни разказа за репликата „нищо особено“, която ще използваме често за места като двореца, в който няма да влезем. Докато си разказваме как нищо не сме пропуснали, небето отново се отваря…
Хукваме през глава по стъпалата, търсейки място където да се прикрием. Скупчваме се под входната порта и шумно се смеем.
Облаците си отиват също толкова бъро, колкото и дойдоха. Няма да ги гоним, търсим място, където да поседнем на студена бира. Не го търсим много, насред централната улица където тълпата е най-гъста, нашето място ни чака. Пивото е студено и малко, но за сметка на това цената…
Е, в Австрия сме и знаехме какво ни чака – да харчим с нежелание, но с удоволствие (не звучи никак логично). На връщане към моторите се движим покрай реката и си взимаме довиждане със замъка и стария град. Напазарували сме и се отправяме към хотела. Прибираме моторите в гаража (друго си е да имаш хазяин моторист) и след малко време по стаите, се настаняваме на двора.
Домакинът продължава да ни съдейства и прави масата ни безкрайно красива. Вечерта ще е топла и приятна. Няма да прекаляваме, защото утре ни чака обиколка на околността. Да си направиш програма определено е много трудно! Когато сме далеч от дома, всичко си струва да се види, всеки път да се провери, всяка красота да се заснеме. Уви, времето не стига. За утре имаме препълнена програма и страхотни места за посещение. Първоначално си мислех да се качим с лифт до върховете на планината Dachstein, но всъщност и това ще ни се размине.
ДЕН ДЕВЕТИ – най-сладка казват е солта
На сутринта се събираме за закуска и в 8.40 тръгваме по заобиколни пътища към Халщат. Докато правя трасето, се опитвам да намирам красиви и не много бавни пътища. Това определено е много трудно за постигане.
Почти няма трафик, което прави пътуването лесно и ми позволява да зяпам повечко встрани. Запътили сме се към най-старата солна мина в света. Тази находка, която е на около 7000 години я намери Йордан. Докато аз се чудех коя от планините да посетим ядосвайки се, че нямаме време, брат ми я изкопа и ме нави да я посетим.
Градчето е световно известно и е много посещавано. Добре че сме с мотори, та лесно намираме място за паркиране. Купуваме билети за посещение и като повечето туристи избираме бързо и лесно изкачване, вместо да катерим стълби и стръмни пътеки. Като видите баира, лесно бъркате по-дълбоко в джобовете си. Изкачването е красиво, а от горната площадка на „железницата“ се разкрива уникална гледка към езерото.
За съжаление не сме приключили с изкачването. Тръгваме по стръмна пътека до музея, където ни обличат в някакви бели дрехи. Не знам как да се усещам – като луд или като затворник. След това ни подкарват в колона по един към един от входовете на мината. Вървим дълго по тесен коридор. Говорят ми на немски, а Женя прави превод в ефир. Бил съм в няколко такива мини в Румъния и в най-голямата такава в Полша, но въпреки това и тук всичко ми е интересно.
В мината има няколко пързалки, където си правим скоростни спускания и измерват скоростта ни с радари (фотографирано естествено). Въпреки настройките които правя, дори не успявам да се доближа до скоростта на нашия гид. След обстойни дискусии стигаме до извода, че нейните панталони за разлика от нашите нямат сцепление с дървените греди, по които се спускаме. Стълбища, подземни езера и останали артефакти от работния процес държат постоянно вниманието на цялата група. Препоръчвам да посетите ако се намирате в региона и разполагате с малко време.
В самия край на подземната ни разходка ни разказват история за семейство, което е било тук преди няколко хиляди години. Пред очите ни, изкусно съчетано с елементи от мината и триизмерно изображение, се развива епизод, който ни връща много назад във времето. На края на прожекцията, пред нас остава само 8 метровата стълба, която е на повече от 3000 години и е най-старата в Европа. В моменти като този, докато гледах към нея осъзнах колко кратък миг от всичко сме ние.
Без да губим малкото ни отредено време се мятаме на странна железница и „скоростно“ се спускаме в тунела пред нас. За гиганти като мен това преживяване е особено предизвикателство. Да пазя телефона да не го халосам някъде или да се снижавам леко, за да се размина с поредната издатина в тавана. Седнали в края на композицията и хилейки се като луди, определено придадохме допълнителен колорит на това влакче под скалите. Вероятно за това всички, които се возиха напред, ни кимаха и се усмихваха когато се разминавахме на изхода.
Докато събличаме белите парцалки, решаваме да си платим снимките от скоростните камери. Някой даже намери печат, който да остави допълнителна следа от мястото върху тях. За втори път се радваме на страхотната гледка, която ни разкрива планината към езерото под нея. Мислехме да пием кафе тук, но май по-добре ще се получи ако се разходим до центъра на градчето и да поразгледаме и там.
Само трябва да ни дойде реда на опашката, която се е заформила за фуникуляра. На изкачване той ни спести около час, а на спускане ще е почти същото.
Минаваме да оставим малко багаж при моторите и после с бодри крачки се отправяме към брега и от там към центъра. Спираме често за да снимам малките сладки дворчета и прекрасните къщи. Чудим се кои са късметлиите, които живеят в тях? Какъв е животът им и за какво мечтаят те, дали знаят какво си мислим за тях и къде ли мечтаят те да живеят?
Стигаме до пристана и тръгваме по късия кей. Ето, тези снимки съм виждат толкова години когато ставаше дума за това място. Сега мога да си ги направя сам!
Когато ми свършва лентата, хуквам да гоня останалите. Уличката се движи точно покрай водата. Ако облаците на небето бяха малко по-малко, щеше да е идеално за снимки. Е, вероятно все си намирам оправдание когато не съм доволен от това как ми се получават.
Преди да си намерим място за кафе, взимаме на жените нещо сладичко за хапване. Като по-нахален, успявам да си изпрося една хапка. Докато почиваме си бъбрим за плановете на всички от утре. За съжаление (както става обикновено), Кънчо и Лили тръгват утре да се прибират. Ние тримата ще продължим към Словения, където да останем още няколко дни. След 6 часа в това райско място потегляме обратно към хотела. Естествено съм подбрал друг път, покрай други езера и по други красиви пътища. Женя не ми се сърди, че обикаляме, защото хазяина ни препоръча част от това трасе.
Спираме тук- таме за снимки и кратка почивка, но все пак за около 2 часа се прибираме в хотела. Днес скромно сме изминали само 190 км. Но сме повече от доволни от преживяното! Вечерта си пием кротко след вечеря и търсим хотели за утре. Ние ще променим леко първоначалното трасе и ще се спуснем към Грац. Брата успява да запази през Букинг нещо в центъра и с място за моторите.
ДЕН ДЕСЕТИ – рестартирането
Днес закусваме по-тихо. Пак бъбрим нещо, но еуфорията липсва. За да променим това, взимам местния вестник та да информирам всички за последните новости около езерата. Взимаме си довиждане с мястото, а после се прегръщаме дълго с нашите приятели. Те тръгват в една посока, а ние заедно с нашия домакин в друга. Пред хотела ни чакат 2 дами и така, общо 5 мотора потегляме по трасето на домакина.
След малко повече от час спираме за гориво и бързо кафе на крак. Вече сме разбрали, че местните карат по-добре от нас. Оправдваме се с това, че сме натоварени и не познаваме пътя. Давам бойна задача на брата да пази гордостта на фамилията и да ги преследва плътно по петите, докато аз ги догонвам. Местата, по които ни прекарват са страхотни. Такива пътища сам трудно можеш да намериш и затова се радвам на момента. Още по-забавно става когато тръгваме да се изкачваме по някаква планина. Вероятно това ми помага да се лепна и аз на опашката на групата.
На превала спираме за почивка. Домакините ни решават да обядват, докато ние се задоволяваме само с кафе и сок от бъз. По физиономиите на всички, мисля че лесно може да се види какво дава едно такова преживяване. За съжаление ще трябва да се разделим тук. Те се прибират към дома, ние продължаваме напред.
Докато се движим получаваме нова локация за квартирата ни в Грац. Първоначално не го приемаме за проблем, но когато пристигаме на адреса нещата се променят. Няма място за моторите и двор както трябваше да е. Почупени брави и ужасен апартамент в отвратителен квартал (не знаех за тази Австрия или просто отказвах да я видя). Йордан започва луда комуникация първо с наемодателя, който 100 процента не е австриец. После пише на Букинг, че сме илъгани и ги уведомява за станалото. Правим опит да намерим нещо в града, но след няколко скъпи неуспешни опита, брат ми казва, че вече не харесва Грац и решаваме да се омитаме от него.
По трасето, което имаме за утре правим още няколко неуспешни опита за настаняване. Отнема ни много време, а липсата на резултат ни обезсърчава. Накрая спираме за съвет и кафе край пътя. Жената от хотела, в който няма места усложливо ни дава лаптопа си и започва да търси по телефона места за настаняване за нас. Накрая имаме попадение – при доктора. Благодарим сърдечно и потегляме. Преди да стигнем, правим още една спирка за пазаруване и малко след 20:00 часа пристигаме в лечебницата. Женя и Йордан отиват да проверят. Смеят се и казват, че се настаняваме щом излизат.
Мястото е широко и чисто. Мирише на болница леко (явно дезинфекцията е сериозна), но става. Сградата е на някакъв доктор, който освен кабинета си тук, има и места за настаняване на пациенти.
Преди да си легнем заключвам 2 пъти. Ако имах пистолет, щях да го сложа под възглавницата. Разказваме си истории, в които доктори разфасоват пациентите си и с тих смях си лягаме…
ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ – оцелелите и един спящ ден
Радвам се, че мога да отворя очи. Ставам и се проверявам – всичко ми е тук. Смеем се с глас, разказвайки си весели истории за това, къде сме спали и какъв е докторът (цял ден ще сме съпроводени с такива разкази). Събираме бързо багажа и тръгваме. По случайност минаваме по пътя, по който карахме първия ден в Австрия. Изненадващо попадаме на онази бензиностанция с моториста, който ми даде първа вноска за моето БМВ. Тук Женя си получи цигарите и запалката, които явно е забравила тогава… Зареждаме с гориво и потегляме.
Малко преди границата спираме за кафе. В нищото сме, а всеки който минава покрай нас ни поздравява. Никога повече няма да ни видят, не знаят кои сме и от къде сме, а ни поздравяват… Оглеждам се, за да видя дали няма някой друг около мен.
До нас спира колега с Мултистрада. Докато си бъбрим, вече я тествам. Определено спира да ми харесва от днес. Кормилото е прекалено близко до мен и изобщо не ми е удобно. Докато съм карал, собственикът и си поръчал една бира. Изпива я за минутка или две и тръгва…
В Словения влизаме по прекрасен път през планината. Докато минаваме през едно малко градче, виждаме човека с Дукатито спрял на едно кафене. Можете ли да познаете какво пие?
След малко повече от час спираме отново за кафе… Интересното днес е, че цял ден ни се спи и често ще спираме за ободрителни напитки. Посягаме дори към енергийни напитки при поредното спиране. Докторът вероятно все пак ни е сторил нещо. Преди Блед преминаваме през тесен стръмен проход, където тиквеници мотористи за малко да направят беля при един от обратните завои. Все пак по живо, по здраво пристигаме и се настаняваме в мансардния етаж над един ресторант. Бързо разхвърляме багажа, взимаме по един душ и хапваме по нещо докато се обличаме.
Обиколка с пазаруване в местен магазин и катерене до замъка на върха са плановете до края на вечерта. От върха гледката е прекрасна. Не става за моя фотоапарат и познанията ми по фотография, но все пак дава някаква представа. За словенците това е едно от емблематичните места и е доста посещавана дестинация. Достъпът по това време на нощта тук се оказа свободен. Има масички и столове, на които се разполагаме и интернет на корем, за да публикувам нещичко докато си отпивам от кенчето.
От едната страна се открива гледка към острова и църквата, а от другата нощните светлини на Блед. Тихо, спокойно и толкова красиво.
На магия се прибираме в тъмното до квартирата. Пием по бира, но само толкова и си лягаме. По неясни причини, всички сме някак много сънени и уморени. Не вярвам, че това се дължи на натрупана умора по време на цялото пътуване, но друго нормално обяснение няма. Ако предположим обаче, че докторът някак е проникнал при нас в стаята? Ами ако ни е упоил докато спим? Преди да продължим със сценария на филм за ужаси и престъпления, гасим лампите и си лягаме.
ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ – езера и реки на корем
Ставаме без будилник. Малко късно по моя стандарт, но днес ще го караме лежерно. На закуска окончателно отхвърляме план макс, който ще ни върне тук късно вечерта. В 9:00 тръгваме да търсим магазин за цигари. После поемаме към известна еко пътека в региона. Когато пристигаме се оказва, че има билети за след 2 часа (казах ли, че мразя да пътувам през август?). Решаваме да вземем билети за късния следобед и да хванем към езерото Бохини.
Не сме очквали да е по-различно от красиво. Трудно намираме място за паркиране. Има къде да спрем, но не ни се дават пари за платен паркинг. След малко търсене се докопваме до паркинг, където можем да оставим моторите колкото си искаме и да сме спокойни. Е, това носи негативите да си походим мъничко, но ние така или иначе сме подготвени. Намираме идеалното място където да пием кафе. Решаваме че няма да се цопнем тук, така че за сега само ще му се радваме.
След час вече се движим в сенките на дърветата към другия край на езерото. Някой беше казал, че тук е спокойно и няма хора. Е, по-голяма лъжа не съм чувал. Когато стигаме края на пътя, се озоваваме в къмпинг с размерите на малък град. До сега не съм виждал такова нещо. Обикаляме още малко в опит да стигнем до брега на езерото, но след неуспех, решаваме да похапнем и да направим план. За по-лесен достъп на храната си поръчваме и радлер. Сити и освежени решаваме да тръгнем наобратно и внимателно да оглеждаме брега къде можем да спрем и да направим един плаж.
Късметлии сме явно и не след дълго се цопваме в приятните води. Някои от нас дори събират тен край езерото. Правим няколко късометражни филма за Кънчо и за National Geographic. За да не изтървем последния час за еко пътеката, лека полека съхнем на слънце и после потегляме по обратния път. По план сме си оставили и място за обиколка около цялото езеро Блед. Пъплим бавно и често спираме за снимки. Наистина си струва славата това място. И тук има много плажуващи покрай брега. Инфраструктурата е почти идеална. Вело алеи и места за почивка, множество пейки и поддържани поляни където хората да почиват.
Когато обиколката ни завършва, тръгваме по пътя към ждрелото Винтгар. Лека пречка се оказва ремонт на пътя и обходно трасе, което не искам да следвам. По идея на навигацията ( аз нямам нищо общо ) се впускаме в голямо приключение по малки пътища и пътеки. Преминаваме през задни дворове на къщи, лозя и градини на местните. Все пак успяваме да стигнем нормален път и да намерим вярната посока. Паркираме на сянка, взимаме си кафе и вода и тръгваме по дървените мостчета. В света на приказките сме…
Паркираме на сянка моторите и сядаме да изчакаме на по кафенце. Купуваме си и вода, защото знаем, че бая ще си походим. Нетърпиливи си взимаме чашките (предвидливо си поръчахме в картонени) и тръгваме към проверяващите на входа. Когато ни пускат, тръгваме първи по пътеката знаейки, че вероятно ще стигнем последни до края. Оборудвани със снимачна техника като филмов екип, запечатваме всичко, което ни грабне вниманието. Е, не липсват и моментите, в които маймунджолъците ни забавляват цялата група.
Пътеката е дълга и определено е направена с много мерак и желание. Не е нещо, което не сме виждали и у нас, но определено си заслужава вниманието. Река, прорязала дълбоко скалите и виеща се като змия през него. Почти прозрачни води и толкова, толкова зелено…
Времето лети, а разстоянието което изминаваме става все по-голямо. Интересното е, че не виждам никой, който да върви в обратна посока. Опитът ми от предни пътувания ми подсказва, че това може да има неочакван и неприятен край.
Накрая излизаме до красив водопад и пътеката зад нас вече не е вариант за връщане. Ами сега? Такси, влак или пеша по обходно трасе. Човек да не ги похвали… Взимаме по един сладолед от магазинчето за сувенири и хукваме покрай повечето хора към паркинга. Е, това е много тъпо вече. Не стига че се движим по пътища и пътеки без гледка, ами и няма табели, които да ни насочват. Не съжалявам че бяхме тук, ама трябва да има и някой, който да мрънка понякога.
След няколко часова кардио тренировка, успешно допълзяваме до моторите. Докато вадим каските и якетата, се уговаряме да напазарим нещичко за храна от някой голям магазин и после да се прибираме към хотела. Тук е моментът да ви покажа какво уважение имат в тази държава към любимата на мнозина хмелова напитка. Бирите тук стоят в специална стая – огромна хладилна витрина. Харесваш си, плащаш и можеш да консумираш веднага. Не мога да не кажа, че съм впечатлен от това.
Оставяме моторите в хотела и се преобличаме за вечерната разходка. Като последен ден тук, решаваме да хапнем и пийнем някъде навън. На площада в центъра до езерото има някакъв концерт и явно някакъв празник. Веднага решаваме, че това е комитетът по изпращането ни. Вярно, не ни посрещнаха подобаващо, ама поне сега се стараят. След храната правим последна разходка и опит да направим някое нощно фото.
По пътя към дома спираме от пейка на пейка и си пийваме биричка. Добре, че хотелът ни е наблизо…
ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ – на обратно
Днес тръгваме по пътя към дома. Усеща се, че се прибираме. Ентусиазмът някак не е толкова голям, макар че все още имаме какво да видим. Събираме чевръсто багажа и малко след 8:00 сме вече на път. След час спираме да заредим. Малко по-късно решаваме, че имаме нужда от кафе и спираме отново. Следват засукани малки пътища, които ни отвеждат до друго емблематично място в Словения. Замък на входа на пещера. Определено интересно място, което ние искаме да видим само отдалеко. Спираме на идеално място – дълбока сянка. Жега е. Толкова е топло и така ни се спи по дяволите. Никога не употребявам енергийни напитки, а сега пия Ред Бул…
Интересна е историята, която аз съм чувал за това място. Как е било непревземаемо и е имало таен вход през пещерите. Как човек от замъка е издал къде и по кое време се намира владетелят му, за да може накрая хората обсадили замъка да успеят да го убият. Подробности мога да разкажа лично ако искате.
Малко по-ободрени можем да поемем напред по пътя. Преди да тръгнем към дома, има още едно място което сме си набелязали че трябва да видим.
Постойна яма, но ние сме отправили поглед към друго подземно царство. Най-големото подземно ждрело на Скочанска яма е наша основна цел днес.
Когато стигаме на паркинга започвам да се притеснявам. Такъв паркинг не съм виждал никога до сега! Огромен и толкова пълен за съжаление. Оставам да пазя екипировката при моторите, а Женя и Йордан отиват да проверят за билети. Новините не са добри. Няма билети! Нито за днес, нито за утре… Потресен съм, направо съм извън строя. Тръгвам да играя театър на касите, но братът каза че е опитал и това. Е, последният ден от пътуването ни ще е пълен провал.
Решаваме да обядваме на паркинга и тогава да продължим. Малко след като тръгваме пак, спираме за кафе. Уморен съм и сякаш това, че не успяхме да влезем в пещерата тотално ме скапа. Като гледам спътниците ми, явно не само аз съм така. Тръгваме и малко след това се усещам, че съм забравил термометъра на бензиностанцията. Женя се качва при Йордан, а аз се връщам сам. След час съм пак при тях с термометъра на кормилото.
Пазаруваме в голям магазин и пак потегляме. Не минава и половин час и пак спираме за кафе. Жега, скука, не съм и очаквал че ще е по-различно. Малко след 19:00 пристигаме на село. Мястото е най-неприятното от началото на пътуването. Уморени сме, така че ще го преживеем.
Тегав ден, но настроението ни е добро. Събираме се в нашата стая и хапваме. Нагласяме малко от утрешния ден и после коментираме днешния. Ще се върнем пак явно по тези места някой ден. Пием по някоя бира и после кой от къде е.
ДЕН ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ – магистрална му работа
Ставаме рано както се уговорихме вечерта, събираме бързо багажа и преди стрелките на часовника да са стигнали 7:00 вече сме на пътя. Червената лампичка ме спира за малко, но после пак тръгваме. Не мога да разбера къде е проблемът и какво става, а това ме изкарва от релсите. След малко повече от час минаваме границата и спираме за кафе. Днес денят ще бъде топъл, тегав и дълъг.
Караме малко, после спираме. После пак хукваме да караме и след това отново спираме. Денят, в който правим най-много спирки, ще се окаже днес. Редуваме ги или за да заредим, или за да пием кафе. От толкова кафе направо ми се приспива…
Температурите прехвърлят 37 градуса, което прави придвижването още по-трудно. Добавяме и скуката, която направо може да те съсипе. Определено транспортните дни в края на пътуването са най-ужасните моменти от него.
Слизаме от магистралата малко преди сръбската граница. Няма да рискуваме да се набием в най-голямата лудница и сме си харесали страничен граничен пункт, през които да преминем. Караме в колона от коли с всякаква регистрация, което ми говори че не сме единствените светнати тук.
След границата спираме за обяд и лимонада в сръбска сладкарница. После се мятаме пак на скапаната магистрала. Преди Белград слизаме отново и по околовръстното тръгваме към мястото за нощувка. Последна спирка за сладолед и поредното кафе.
След 561 км намираме хотела. На пръв поглед не изглежда обещаващ, макар че след снощи не знам колко по-зле може да бъде. Вътре нещата са различни. Дебели килими и чисти просторни стаи. Разхвърляме се, взимаме душ и слизаме в ресторанта. Когато пристигнахме нямаше никой, сега е пълно с хора. Паркираме моторите в двора на малка фирма срещу хотела и заключваме вратата. Сега сядаме на масата и поръчваме последната си вечеря тази година. Студена хубава бира и страхотни картофи могат да ти върнат почти всичко отнето.
Ние сме невероятен отбор, без значение дали сме на масата или по пътищата. Радвам се, че за пореден път успяхме да сътворим тази двуседмична съвкупност от емоции. Имахме няколко напрегнати момента и няколко лоши попадения, но беше СТРАХОТНО !
Колкото повече бира изпиваме, толкова по-хубаво става. Седнали сме на терасата, а вътре се вихрят луди танци и песни. Истинско сръбско театро – знаят как да се веселят тези хора.
Когато вечерта напредна, изпращам Женя до стаята и слизам при брата за още едно Зайчарско. Зяпаме снимки и преговаряме кой път да хванем утре. Имахме мераци да минем покрай един страхотен замък край Дунав, но май ще караме само напред към дома.
ДЕН ПЕТНАДЕСЕТИ – на финала
Ставаме рано и взимаме сандвичите, които ни приготвиха от хотела вместо закуска. 6:40 сме вече на път. Планът за днес не е с нищо по-различен от вчера – път, кафе, път, гориво и после всичко отначало. По някое време слизаме от магистралата и хукваме в друга посока. Причината е отново да избягаме от стандартната граница и километричните опашки там.
В последния по-голям град харчим последните динари за бира. После тръгваме през планината и покрай Преспанско езеро към границата.
В 13:00 сме там. Минаваме за около 30 минути, време в което виждаме как се дава и взима подкуп (може и бакшиш да се води, не знам). У нас нищо не се е променило. Няма да хейтвам излишно защото всички знаете за какво говоря. Няма къде да спрем да заредим, няма къде да пием кафе, няма къде да караме по права линия без да газим дупки… Докопваме се до по-големите пътища, а после и до равната като тепсия магистрала.
Преди Пловдив спираме за кафе. Не че толкова ни се пие, колкото да се скрием от дъжда, който тъкмо идва. Как пък не се научихме по време на пътуването така да им се измъкваме. Когато се извалява се мятаме отново по-машините. Преди града се разделяме с брата и всеки към своята къща. 19:30 гася двигателя. Изминали сме 590 км днес, а общо за цялото пътуване те са 5140 км.
Оставям багажа и Женя и отивам да прибера мотора в гаража. Сега няма да го заредя, но утре живот и здраве ще го изкъпя хубаво и ще го напълня с гориво.
Прибирам се отново у дома, но вече по тъмно. Наливам си една биричка и не мисля за равносметката – нея ще я правя утре…
РАВНОСМЕТКАТА
Австрия е уникална държава. Подредена, чиста и красива. Говорим за планините и малките селца и градове. Бих живял някъде между Инсбрук и италианската граница. Има какво да се види и удоволствието от карането е страхотно (с внимание за скоростта и скритите с радари полицаи). Не знам защо толкова дълго чаках, за да я включа в списъка с държавите, които искам да видя.
В Лихтенщайн повече кракът ми няма да стъпи и ако нямате нещо специално, което искате да направите там, няма смисъл да ходите.
Словения е красива, но трябваше да разгледаме първо нея. След Австрия изглежда малко недооценена. Горещо препоръчвам да ѝ обърнете внимание когато можете. Изненадан съм от цените там. Мислихме, че ще е по-евтина от Австрия, а изобщо не е така…
Накрая мога да кажа, че имам още една лепенка на куфара си и нови 4 халби за моята колекция.