ТУРЦИЯ – противоречие за сетивата

пътепис от Веселин Куршумов

Отлагали ли сте някога пътуване? А случвало ли Ви се е това няколко пъти?

Това пътуване сякаш бягаше и не искаше да се случи. Първо бяха военните действия в пограничните територии, опитът за държавен преврат а накрая се появи и Ковид. Няма да отлагаме за пореден път. Тръгваме със знанието, че вирусът и мерките свързани с него още не са си отишли и те някак си ще се отразят и на нас. Подготвяме се за високи температури, самотно пътуване в отдалечените райони и един не лек преход.

Време е за нещо различно, нещо извън комфорта на трасетата в Европа. Време е за пътуване в един друг континент, сред едни други порядки и хора…

След преговори със заподозрените съучастници в пътуването, започва и същинската работа. Проектиране на трасе за 2 седмици като искаме да видим максимално много, без това да натоварва толкова пътуващите. Запазване на нощувки за цялото време без използването на Букинг или други подобни. Следват подаръците, които ще раздадем по пътя, тениските за участниците – една вече добра традиция и събирането на необходимият багаж (проблем с това, което искаме да вземем, но поради липса на място не можем). Освен трасето, събирам и достатъчно интересна информация, която да предоставя на спътниците си когато сме на някое по-специално място. Последния ден преди старта обменям валута, прибирам стикерите за моторите от рекламното студио и пипам за последно по мотора и багажа. Стоя в гаража до късно – както винаги и се шашкам дали нещо не забравям. Вече може да се почва.


ДЕН ПРЕДИ ПЪРВИЯ – мокро препускане

Деня преди старта съм на работа. Мотоциклетът натоварен с почти целия багаж (остава само сакът с обувките, сешоара и аптечката) седи на сянка и нетърпеливо чака. Зареден с гориво, закичен с всичко и готов да ни поведе по ясни пътища в неясни посоки.

Малко след 18:00 часа, вече съм взел Женя и се сбогувам с приятели- изпращачи на една бензиностанция. Тръгваме днес, за да се доберем до Одрин и да си спестим малко километри (около 180) за утре. Времето е почти обещаващо. Ръми леко, но не мислим за екипите за дъжд, нищо, че сме с летните одежди. Ясно е че ще препускаме по магистралата, за да стигнем по-бързо. Малко преди Димитровград спираме за да сложим дъждобраните. До границата вали леко, а слабият трафик ни помага бързо да преминем от другата страна.

Турция е държава, чиято територия е почти изцяло разположена в Азия (97%), а останалите 3% – на Балканския полуостров в Югоизточна Европа, но повече от 20% от населението ѝ живее на Балканския полуостров. Има излаз на Средиземно море на юг, Егейско море на запад, Черно море и Мраморно море на север. Тук са важните проливи Босфор и Дарданели. До 1922 г. територията на днешната държава е в центъра на Османската империя. Разположението на Турция между Европа и Азия я прави страна от особено геостратегическо значение. С 82 млн. души население тя е 16-ата страна по население в света.

Е, вече официално започваме това пътуване. За съжаление мокро и кално. Съседите строят усилено и освен водата от небето, по нас се посипва и калта от шосето. Пред хотела стигаме прилично омърляни и в късна доба. Разхвърляме набързо багажа, сваляме екипировката и отиваме да потърсим вечеря преди всичко да затвори. Няма къде да седнем по това време, за това взимаме храна за вкъщи. Ясно е предполагам, че дори цената на бирата тук да е висока, няма как да не се снабдя и с едно пиво, което да изпия след вечеря докато преглеждам трасето за утре. Слизам пред хотела, където под навеса сядам до мотора. Вадя записките, навигацията и отварям бирата. Когато всичко наоколо утихва, заключвам всички катинари по мотора и се качвам в стаята. Лека и тиха дано е нощта ни.


ДЕН ПЪРВИ – първи стъпки

Будя се няколко пъти, забравил какво е да спиш близо до джамия. Тук те винаги са близо… Ставаме рано и без будилник. Кафе, събиране на багажа и всичко е свалено при мотора преди закуска. Подреждам багажа и почиствам светлините и мигачите.

Хапваме набързо и малко преди 9 потегляме към мястото на срещата. Кънчо и Лили са минали границата тази сутрин и ще ни чакат на пътя. Тази година това ще е цялата ни група, за добро или лошо. Срещата ни е шумна, радостна и сладка, сякаш не сме се виждали с години.

Следва скоростно изнасяне в посока ферибота на Килитбахир. По пътя имаме лек инцидент с багажа. Един от предните ми куфари се отваря при скорост над 100 км. и чантата пада на пътното платно. За щастие Кънчо кара на дистанция и не се затруднява да я заобиколи. Докато тичам да я спася от колите, хем се смея хем ме хваща яд – чисто нова чанта беше.

На половината път спираме да заредим и да пием по кафе. Пристягам с ластици проблемния куфар, за да не си събирам багажа отново. Отпочинали, заредени и освежени, се мятаме отново на седлата. Първокласните пътища в Турция са с размерите на нашата магистрала. За капак тук няма кръстовища а много интересни кръгови такива, които позволяват скоростта да не се променя. Ограничението е 110, но ако карате с тази скорост, целият трафик ще минава покрай вас…

Щом наближаваме до морето, виждаме невероятните размери на бъдещия мост който комшиите строят.

Другия път когато минаваме от тук, вероятно ще можем да го тестваме. Правим няколко снимки и после погваме колите по пътя. До ферибота не спираме никъде, преследвайки километрите които днес са малко над 450…

Температурата е идеална, трафикът нормален а настроението просто прекрасно! При закупуването на билетите за ферибота, изпадаме в забавна ситуация която допълнително повишава градуса на настроението.

Дарданели (на турскиÇanakkale Boğazı; на гръцкиΔαρδανελλια), в миналото известен като Хелеспонт, е тесен пролив и воден път от международно значение разположен в Северозападна Турция, който формира част от континенталната граница между Европа и Азия и разделя азиатската от европейската част на Турция. Един от най-тесните проливи използван в международното корабоплаване, Дарданелите свързват Мраморно море със Средиземно и Егейско морета, като в същото време позволява преминаване към Черно море през Босфора.

Докато оставяме Европа зад себе си, не спираме да се шегуваме и смеем, но това е история само за присъстващите и няма как да я споделя с по-широка аудитория. Съжалявам, че обичайните заподозрени не са с нас сега, като за брата ми е най-мъчно. Е, ще се постарая това да не се отрази на пътуването за напред. Когато слизаме в Чанаккале, обичайно Кънчо изоставя Лили и това е новата тема на разговор по време на обяд. Добре, че мястото за хранене е точно до пристанището.

Храната е добра а цените са просто идеални. Проблема е само да решиш какво искаш да хапваш. Понеже съм първи, тръгвам да търся магазин на мобилен оператор за да заредя картата която Пламен Мачорски ми даде (Благодаря). Карта имам но ПИН код нямам… Е, за малко повече пари купувам нова и проблема е решен. Сега вече интернета ще е наличен до края на пътуването. След обяд минаваме покрай по-доброто копие на Троянския кон (използвано във последната версия на филма Троя) и заминаваме към първата набелязана точка по трасето тази година и единствената днес.

Пътя до нос Баба е леко скучен. При спиране за проверка и потвърждение дали не бъркаме посоката, печелим почерпка с кафе и чай. В това пътуване ще разберем, че хората с които ще ни срещне пътя са много щедри и добронамерени към нас.

Най-западната точка на Азия не е толкова известна и посещавана. Докато спътниците ми се отправят към крепостта на самия нос, аз тичам да намеря печат за предварително изработените сертификати. След половин-часово тичане до пристанището, джамията и всички магазини и кафенета в селото, с нежелание се отказвам и се присъединявам към седящите на сянка мои спътници. Ще си тръгна леко разочарован от неуспеха, но все пак доволен, че успях да видя къде Азия се скрива в морето.

Вариантите ни тук са или да се върнем доста назад, или да рискуваме със стръмен чакълиран път който катери през околните хълмове. Убеждавам останалите, че трябва да опитаме и интересното започва. Час по-късно излизаме от нищото и си връщаме ритъма. Малко след 20:00 стигаме до хотела в Айвалък. Настаняваме се и в уреченото време се събираме пред хотела пременени и готови за разходка.

Докато местните малчугани се забавляват позирайки ми, проверявам дали съм заключил качествено моторите (няма да се науча). Пускаме се покрай морето и се оглеждаме за заведение в което да вечеряме. Хапваме прилично като поръчваме общо взето каквото сервитьора ни обяснява (колко го разбираме не е ясно), че има. После се оръсваме хубава сума за някаква риба и се заричаме да не поръчваме повече без да видим меню и цените в него. На прибиране виждам голям проблем с намирането на бира. Последния опит е в затворен вече бар където категорично ми отказват да ми продадaт хмел в бутилка. Минавало 22 часа и не можело !?!?!? Ама как не може бе човек, аз умирам.

– Спаси ми живота бе човек – се моля аз с отчаян поглед и знам, че тази вечер, траябва да преглеждам трасето за следващия ден, а това не става без уханието на бира.

Сякаш пренасящ нелегална стока, се отдалечавам в тъмнината на нощта прегърнал силно хартиеният плик който приглушава дръннчащите в него шишета. Останалото е лесно. Слагам всички да спят и на лунна светлина посядам на терасата. Морето ми говори нещо, докато аз доволно отпивам и цъкам по дисплея на навигацията. Утре започва същинското пътуване, вече започвам да го усещам.

Лагам с надеждата че наоколо няма какво да наруши съня ми…


ДЕН ВТОРИ – в час по история

Неделя е. Будим се сякаш леко уморени. Закусваме късно с идеята че ще наваксаме някак. На излизане от града ни спира полиция, но като чува моят английски, веднага ни пуска да продължим напред. Местните днес не могат да се движат свободно. Луда работа. За сметка на това ние се мятаме на магистралата и хукваме на Юг. Размерите на пътищата тук са умопомрачителни. Магистралата е празна и всичките ѝ ленти (на моменти достигат до 6 в посока) са само наши. Минаваме покрай Измир който изглежда като огромна индустриална машина. До където ни стигат очите се виждат заводи и комини. Заобикаляме този гигант сякаш с часове и край няма. Спираме на първата бензиностанция за почивка и кафе. Тук екипът ни се сдобива с още един член с който ще ви запозная по-късно.

Турция е огромна държава. За 2 седмици не можем да видим много. Избрал съм някои комерсиални неща, но се постарах да изровя и нещо различно и все пак интересно. За да успеем обаче, трябва да се движим по бързите пътища. Ограничения не се спазват, просто се закачаш зад  някой и поддържаш дистанция за комфорт.

Караме още около час по магистралата и после се отбиваме към град Ефес. Знам, знам, че е рано за бира, но тук ще търсим нещо малко по-ценно и старо. По обяд подминаваме интересно заведение докато се оглеждаме къде да обядваме. Обръщаме и спираме моторите в малката сянка на млади дръвчета. Настаняваме се на масите и искаме меню. Сервитьора показва 48 зъба и с лек поклон се сочи от глава до пети казвайки:

-Ай ем дъ меню…

След голям смях се оказва, че готвачката говори български. Поръчваме на нея и докато се наслаждаваме на донесеното, си бъбрим за нещата от живота и за нашата среща. Снимки, съвети, плащаме и всеки по пътя си. Нашия ни води към нещо, което много отдавна искам да видя.

Турция е претъпкана със останки от запазени и не толкова, стари градове от различни епохи. Най- желан за мен бе Ефес. Идваме леко объркани и не много запознати как да подходим към града – моя грешка. В крайна сметка спираме на единия от входовете му и се разсъбличаме. Уговарям един човек който има сергия да наглежда моторите и дрехите по тях. После се мятаме на файтон и тръгваме към другия вход. Идеята е да вървим към моторите си. Грешката е, че объркахме посоките и сега ще трябва да катерим… Ако ще ходите там ( горещо препоръчвам ), спирате на Северния входи и после с такси или по друг начин отивате към Южния от където влизате. Така ще спускате и градът ще ви се разкрива малко по-малко от правилната страна.

Размерите на това място са зашеметяващи! Останките които продължават и днес да се откриват и реставрират също.

Ефес (на гръцкиἜφεσος; на латинскиEphesus; на турскиEfes) е бил един от най-важните и древни гръцки градове в Мала Азия, днес в Турция. Разположен е на около 50 км южно от Измир, днес недалеч от турския бряг на Егейско море, а в античността е бил на самия бряг при устието на река Кючук Мендерес, която с времето запълва залива и градът вече не е на крайбрежието.

Славата на Ефес се дължи в голяма степен на местния култ към източната богиня на плодородието, с времето отъждествена с гръцката богиня Артемида. Поклонението на богинята се извършва от незапомнени времена, но през първата половина на VI век пр.н.е. започва строителство на храм на Артемида, превърнал се в едно от седемте чудеса на античния свят.

Градът е основан като пристанище на брега на Егейско море и бързо се развива вследствие на търговията. Към 500 г. е пренесен на хълма Айясолук близо до днешния град Селчук, тъй като заливът се запълнил с наноси. Впоследствие морето продължило да отстъпва и това става причина за упадъка на града. Земетресения и свлачища окончателно погребват руините и така ги съхраняват за археолозите. В днешно време развалините на Ефес, в голямата си част реконструирани, се намират на около 6 километра от морския бряг на седловината между два хълма.

Библиотрката на Целз е може би най- разкошна. Макар да имат и други запазени сгради и огромен амфитеатър, това място ме накара да забравя къде съм, да седна на стъпалата му и да се загубя в мислите си. Уникален момент и второ попадение в това пътуване. Събирам мислите си и бавно се изкачвам догонвайки другите. Вървим по дълга улица съхранила толкова много история – усещането е нвероятно, а липсата на тълпи от посетители допълнително подсилва момента. Не спирам да снимам като се опитвам да търся различната гледна точка. Уви, както винаги съм казвал, няма как да усетите едно място ако сами не го видите. За съжаление и тук не мога да кача  толкова снимки колкото искам.

На паркинга купуваме нещо за спомен, и без да се навличаме много подкарваме моторите. Съвсем на близо има друго заради което идваме тук. За мен следващата спирка не е важна, но да си близо до домът на дева Мария и да не го посетиш е някак странно ( все пак не пътувам сам ). Хубавото е че пътят се вие в гора и е разкошно хладно. Паркираме и аз оставам да вардя моторите и екипировката. Другите отиват на поклонение. Мястото определено има някаква енергия която не мога да обясня.

Когато се връщат при моторите, всички започваме да се опаковаме. Въпреки високите температури, имаме още много път а сигутрността определено е най-важна при пътуване. До края на деня нямаме повече спирки а само километри за достигане на крайната точка.

Километрите спорят, в началото на пътуването сме и все още сме силни. Спираме за последно преди мястото за нощувка. Причината е цветът на небето пред нас. Знаете за какво говоря нали? Всички нюанси които ние мотористите не обичаме много и онзи аромат на дъжд…

Поръчваме по кафе с надеждата да се разминем някак, но прогнозата и усещането не са добри. Опаковаме се и се гмуркаме в периферията на лятната буря. Вали вяло и не много дълго, спира за кратко и после пак същата песен подкарва. Все пак спира навреме за да изпръхнем докато навлизаме в Памуккале.

Намерих хотел с басейн и гледка към белите тераси с които е известно това място, така че сега трябва само и навигацията да го намери.

Отново малко късно ( около 19.30 ) откриваме правилната улица и намираме нашата крайна спирка. Пред хотела напълно в наш стил, ставаме център на внимание и причина за високо напрежение в областта на гласните струни. Кънчо ми е приятел, не мога да не му помогна да се отърве от трудния за събличане дъждобран.

Стаите са малки но хотелът е добър. За мое съжаление, водата днес ми дойде в повече и някак не ми се иска да се занимавам с басейна. За това разтоварваме багажа, обезопасяваме моторите и докато чакаме булките да се се приведът в цивилна униформа, решаваме да пием по бира и да позяпаме мъничко.

След това и ние преминаваме през пълната промяна и заедно правим лека раззходка.

Градчето е малко и тихо. Макар да е силно посещаемо денем, сега явно не сме в най-силните му моменти и нощта се очертава спокойна. За нас тя завършва на покрива на хотела, където вечеряме докато се радваме на осветените побелели склонове на планината. Плановете са сега да се наспим, а утре да го разгледаме преди да продължим напред по пътя си. Аз логично пак ще затворя очи последен. Не съм си допил бирата, а и трябва да проверя отново цялото трасе за следващия ден за да го съобразя със спирките по пътяя и прогнозата за времето.


ДЕН ТРЕТИ – сътворено от човека

Не помня дали ме е будила джамията защото спах като къпан. Стандартно пием кафенце докато събираме багажа и качваме част от него по мотора. Закусваме отново на покрива на хотела и правим планове за деня. Започваме го по джапанки, крачейки към долният вход на белите скали който е на няколко стотин метра от нас. Плащаме и влизаме след като прочитаме за правилата. Събуваме се и тръгваме боси по твърдия бял варовик.

Памуккале (на турскиPamukkale) е малък, но известен турски курортен град във вилаета Денизли, намиращ се на 30 km северно от град Денизли, а също и уникален природен феномен в околностите на градчето.

Водни струи, идващи от древния град Хиераполис, богати на минерални соли, падат от голяма височина и създават причудливи, вкаменени, ослепително бели каскади, които се дължат на калциевия карбонат. Когато водата достигне до повърхността, от нея се освобождава въглероден диоксид, а останалият калциев карбонат се отлага, като образува варовикови отлагания върху скалистите тераси.

Горещите извори Памуккале извират от недрата на планината Кал Даъ в Западен АнадолТурция. Водата с температура 37 °C достига повърхността и продължава пътя си надолу по поредица от около сто тераси. Водните струи са издълбали терасите и във вдлъбнатините са образували топли водни басейни. Повечето имат ослепително бял цвят, но някои са жълтеникави или кафяви. Замърсяването на околната среда се отразява върху свежестта на цветовете.

Докато ходим нагоре и цъкаме с език, осъзнавам че почти всичко което виждам и по което се движим е създадено не от природата а от човека…

Да, изкуствено създадени бетонени тераси оформени като басейни, които водата със високо съдържание на варовик е успяла почти да прикрие. Години е отнело водата да се пренасочва на определени места по склона за да става той все по-бял и все по-различен.

И въпреки всичко си струва. Когато се изкачите на върха на тази белота, ще откриете истинските бели тераси, онези които странно как природата е решила да сътвори без да дава обяснение на някой за това. Заобиколени от останки на древни градове и купища история. Ако имате време може да видите къде Клеопатра си е правила СПА процедури на времето. Ние дойдохме определено заради бялото обаче. Оставям другите и хуквам да си разгледам колкото се може по-встрани и по-надалеко. По истинските тераси явно вече рядко тече вода. Запленени да префасонират всчико наоколо, малките рекички са носочени в желаните от хората посоки и променят гледката завинаги.

Тревата все още се вижда да се подава на някой места, но рано или късно ще се предаде пред силата на водта и химичният ѝ състав. Стигнал съм толкова далеко в разходката си, че вече не виждам хора около мен. Обръщам обратно и по друга пътека тръгвам към приятелите си. С напредването на деня, хората сякаш са станали повече. На тълпи се превземат склоновете от боси и полуголи туристи, които не пропускат да си направят фотосесия по бански. Мисля, че дори видях няколко Клеопатри да позират. Е, явно и аз трябва да се фотографирам някак. Екипът около мен помага снимката да стане като за корица на списание. Не питах за какво точно списание ще се ползва ама…

Докато ставам, виждам, че и от други фотографски агенции са проявили интерес към мен. На слизане правим още някое забавно кадро, ама не знам каква аудитория ще го чете това, та ще се въздържа от показването на целия материал. В хотела си взимаме бърз душ и навличаме скафандрите. За удоволствие и наслада на околните, в 11.00 излитаме благополучно и се отправяме още по на Юг в това пътуване. Днес съм планирал малко километри ( около 250 ) за да компенсирам леко дългите първи дни с които започнахме. Трасето е просто придвижване до Делян. Заменяме трилентовите пътища с тесните планински проходи. Друга алтернатива в този район няма. Все пак пътят е достатъчно бърз и се забавлявам докато си проправям път в трафика. Интересни бяха срещите ни с полицията и местната власт. На почти всички подстъпи към по-големите градове има стеснение на пътя и вероятност за спиране и проверка. До сега, като че ли ни се поразминаваше, но днес явно се е разчуло за посещението ни и се почна. Любопитен факт е че след като кажа „Hello” винаги ме питат дали всичко е наред и после се почва кафеее, чай, кафе… След поредния отказ ми се козерува и ни изпращат с почести.

Докато се наслаждаваме на гостоприемството на местните, пропускаме времето за обяд. На спирките за почивка, все някой от екипите вади по нещо за хрупане и така докато се усетим, идва спускането към морето. При напускането на гористия пояс се отварят няколко страхотни обратни завоя и невероятна гледка към бреговете на морето. Спускаме предпазливо заради трафика който се появи от някъде. Малко след 15:00 часа акостираме пред хотела. За съжаление не е нещо за което мога да ви се похваля, ама нали е за 1 нощувка…

Изгладнели се преобличаме набързо и тръгваме на разходка. Сладолед за предястие и хамбургер (?!?!) за след това. Тук е момента да вметна, че местните освен пазарлъка, обичат и да си послъгват мъничко. Правете си сметката внимателно и всеки път!

Спазаряваме с голям успех лодка от пристанището и тръгваме към плажа на костенурките. Докато се радваме на старите гробници изсечени в скалите, капитана крещи и се кара с някой по телефона.

Тормоза за него продължава почти през целия преход. Оказа се, че другите които сме питали му се ядосвал, че им подбива цената. Истината е, че ние плащаме за лодка, а младежите си мислеха, че яхта ще наемаме…

Далян, както и реката около него … (в превод „риболовен бент“). Там е плажът на огромните костенурки, или – иначе казано, плажът Изтузу. През 1995 година той печели приза за най-добра пясъчна ивица в целия свят. А докато корабчето криволичи по реката, може да видите и нещо, което наподобява гробниците в Петра. Това са ликийските гробници, изрязани в скалите. Съществуват от повече от над 2000 години. Колоните на гробниците са високи 5 метра и един е въпросът, който се върти в главата на туристите – как са направени. Самите гробници са издълбани умело в скалите на около 150 метра височина…

Докато пътуваме, на няколко пъти минаваме през врати които ограничават придвижването на морските обитатели в определени места на резервата. Не разбрах това заради костенурките ли се прави или заради рибите. На плажа е пусто. Няма нито плажуващи нито костенурки. Виждаме само няколко оградени гнезда където има яйца. Някой от нас решават да се понамокрят и тръгват да търсят костенурките по-надълбоко. Останахме си само с мокренето. На прибиране се разминаваме с най-малкия ферибот който съм виждал някога. На борда му има само 1 кола и не съм убеден че има шанс да се събере друга…

До пристана се любуваме на всички прекрасни къщички и лодки разпръснати из канала и отново се наслаждаваме на скалната архитектура. С капитана се разделяме усмихнати и се надяваме да не сме му създали прекалени главоболия. Минаваме за по душ в хотела, преобличаме се отново и обратно на разходка из градчето. Правим обиколка из центъра и отново се връщаме край брега. Определено добро място за спирка което препоръчвам ( обадете ми се да ви кажа в кой хотел да НЕ ходите ).

По златен стандарт, заключвам моторите един за друг и монтирам по един катинар на дисковете. Пускам алармата и сядам при бирата и навигацията. Доволен съм че деня завършва без проблеми и се надявам всички в групата ни да са доволни от изминалия ден. Аз ще се постарая и утре да е така, въпреки че ще отрежа част от трасето защото както всички знаем, понякога прекалявам с това което трябва да видим а времето естествено няма да ни е достатъчно…


ДЕН ЧЕТВЪРТИ – Руини, чушки, питанки и скрито съкровище накрая

Ставаме без час и часовник. Навреме естествено и разбира се под напевите на местния ходжа. Не ми е ясно защо Кънчо не го харесва… Тръгваме с леко закъснение след скучна закуска на покрива на хотела (определено този път храната нещо им куца на домакините ни до тук)

За днес малко над 250 км. и интересни местенца за спиране. Тръгваме с обиколка покрай близкото езеро и после леко отклонение до един от красивите местни плажове с невероятно извития път до него. Днес моторите изглеждат някак по-доволни.

Със красивите гледки покрай морето идва и по-топлото време. Ветрецът все още върши някаква работа, но определено не се ли движим става доста горещо. За съжаление минаваме транзит покрай плажовете на Фетие и планината Бабадаг. Някой ден ще се върнем по неведоми пътища отново. Сега ще заведа спътниците си в изоставеният след земетресение град Каякьой. Общо взето днес сме заложили на руините останали по един или друг начин в историята. Отново се движим по първокласни бързи пътища, като изключим леките отклонения които правим. Не минаваме без полицейски проверки и учтивости. На моменти си мисля, че един на друг си предават информация когато пристигаме и ни спират за да ни се порадват…

Изоставения град не е толкова изоставен. Заради наплива от туристи има много заведения и места където можете да нощувате тук. Хората остават с дни и обикалят надлъж и шир забравените улици постройки.

През 1923 г. градът е изоставен от жителите си, които са изселени в Гърция след края на втората гръцко-турска война. Да пустеят остават 2 големи църкви, 14 параклиса, 2 училища, 2 фонтана, 2 вятърни мелници и близо 1000 къщи, чиито останки все още могат да бъдат разпознати сред руините.

Обявен от ЮНЕСКО за Световен град на мира и приятелството, Каякьой се е превърнал в една от основните туристически забележителности в региона.

Част от къщите са възстановени, за да посрещнат посетителите, а тук-таме се срещат и търговци на сувенири.

Мястото носи зловещи истории за себе си и една истинска трагедия за региона. За нас да го зърнем за малко е достатъчно и не се бавим ненужно. Почивка за по кафе в сянката на дърветата и отново по седлата. В региона отново има стари гронбници изсечени в скалите като тези в Делян. Така и така сме тук, ще спрем за да ги видим.

Следващата ни спирка са пясъчните дюни на плажовете Патара. До мястото може да се стигне от много места. Плажът е километричен а дюните сякаш край нямат. Избирам не толкова известен достъп, който ще ни спести преминаването през едноименните останки от стар град. Спираме директно върху дините на сянка под дърветата. Жега е и спътниците ми решават да останат тук. Аз хуквам надолу към морето ( дюните са високи като планина ) до което така и не стигам заради голямото разстояние.

И тези плажове са известни с посещение на костенурки. Мястото определено може да ви задържи няколко дни тук. В раьона е изпълнено с достатъчно места които можете да посетите, от високи планини, еко пътеки и водопади, до безкрайни плажове и антини градове.

Пътя вече се движи почти покрай морето. Красив и много добър за каране, за съжаление ще е с транспортна скорост за нас заради големия трафик. Опитвам се да изпреварвам и да си пробивам път напред но е безмислено. Къси прави и много завои които обезмислят всичко. Намираме удачно място и ставаме част от колоната. Щом не мога да карам, ще се наслаждавам на гледката.

По някое време пътя изоставя бреговата ивица и се врязва навътре в сушата. Мястото което съм намерил за нощувка тази вечер ще е изненада за спътниците ми. Започвам ги още с отклоняването по малки пътища с почти липсващо движение. Макар че им обяснявам че отиваме до морето, никой не иска да ми повярва. Положението става още по-странно когато асвалта по който караме започва да става все по-червен…

Поредното възвишение което катерим кара всички да притаим дъх в очакване на морето което ще зърнем отвъд него. Да, пред нас се открива море, но от оранжерии. Представяте ли си такова море? Сега си обясняваме цвета на настилката, когато виждаме тоновете пиперки натрупани наоколо. Винаги съм се чудил къде е страната на чушките… Поредното възвишение и о чудеса, пред нас се простира най-райския бряг който съм виждал. Струва ми се, че Женя зад мен крещи от гледката ( давам координати за любопитните ).

Мястото е прекрасно! Първоначално планирах да се настаним в хотел до който се стига само с лодка, но нещата не ми се получиха. Все пак когато откриваме нашето място, се оказва че също е добро попадение. Тук може да избягате от всичко комерсиално и наистина да се загубите прекрасно.

Настаняваме се бързо и за наше щастие, домакина ни представя на свой роднина който ще ни разходи с лодка из околноста.

Бреговете са буквално като страници на учебник по история. Островите пред нас ни показват останките на градове, крепости, стотици гробници и прекрасни самотни плажове. Определено трябва да видите всичко това. Тук не стига че не мога да ви го покажа както искам, ами и да ви го опиша не успявам…

Нашия капитан дава всичко от себе си и ни води на всяко място където се сеща като ни обяснява нещо на неразбираем английски. Движим се плътно до брега и ако се присегна мога да пипна стената на някоя стая. Усещането докато виждам къде е била вратата, къде са лягали подпорите които държат пода за втория етаж е неописуемо. Никога не съм усещал руините толкова истински.

Минаваме покрай поредния остров и виждам пред нас скритото градче, онова до което има само достъп по море. На върха над него има крепост която вечерта осветяват цялата. На пристана са акостирали платноходи и ако не бяха сърфистите до тях, можех да си помисля че съм някъде назад във времето, в някое старо пристанище.

Завъртаме покрай скалите и тръгваме на обратно. Оставям фотоапарата и си отварям бира. Подкупвам и шофьора с една, но той усмихнато я оставя до него и продължава да ни води умело покрай скалите.

На брега се разплащаме доволни и от видяното и от цената. Селцето е малко и го обикаляме бързо като накрая приключваме разходката в магазина. Малко вода, бира, сладичко и безалкохолно за радлера на Женя и сме готови. После си харесваме маса точно до брега пред къщата където спим и чакаме нашите домакини да ни изненадат с вечерята. Толкова е хубаво. За минутка оставям приятелите си за да изпратя слънцето и да направя няколко снимки за за албума.

Изяждаме всичко, изпиваме останалата бира и се качваме на терасата. Пред стаята има голяма маса и удобни пейки. Идеално място за един чертожник ( това е пътник който чертае трасета ) преди лягане.


ДЕН ПЕТИ – огнен ден

Събуждаме се отпочинали и подкарваме програмата за деня както всяка сутрин. Закуската ни сервират на масите пред стаите. Идеално ми е някак, до момента в който започвам да подреждам багажа по мотора. Слънцето е толкова ниско а вече е топло… Поради тази причина си взимаме довиждане с това място и малко след 8.00 тръгваме. Жалко е че нямаме време да оставаме по тези места достъчно, но съм щастлив че все пак можем да видим това.

Малко след старта напускаме чушковата долина и ни спира полицейски патрул. Усмихвам се защото вече знам какво става – спират ни заради червените гуми. Усмивката ми се скрива когато на въпроса има ли проблем, полицаят ми отговаря съвсем сериозно че има и кръстосва ръцете си сякаш са му сложили белизници… За малка част от времето изтръпвам и усмивката ми изчезва, после бързо се окопитвам и разбирам къде е проблема. Това може да се случи на всички мотористи които влизат в Турция и попаднат на полицай който не познава добре системата. На границата ни, номерата се вкарват както са по талон – РВ****М а „неопитните“ полицай го въвеждат в системата си при проверка както го виждат РВМ****. От тук идва грешката която внимателно обяснявам, като показвам талона на мотоциклета. Полицая се ухилва до уши когато ме намира в системата и ни изпраща по живо по здраво да си вървим.

Не чакаме втора покана и си плюем на петите. За днес имаме малко повече от 300 км с 1-2 спирки по пътя. Както вече казах, този регион е много наситен с останки от древни градове, водопади, еко пътеки, площадки за наблюдение от високо и каквото ви дойде още на акъла. До Алания където ще останем 2 нощувки съм избрал един водопад и един дракон.

Планината Химера достигаме заедно с задаващата се за деня жега. Спираме на паркинга и тук моите спътници решават че не им се катери за да търсят митично чудовище. Аз обаче искам да го видя и хуквам през глава като взимам бутилка с вода. Пътеката е стръмна а жегата ужасна. По стълбите където ги има буквално тичам. От време на време спирам под някоя ускъдна сянка и отпивам от водата. Почти останал без сили и без вода, спирам усещайки диханието на звяра.

Не съм сам.

Някъде под мен спи огнедищащото чудовище дало името на планината. Не знам дали от страх или заради прекаленото напъване усещам как сърцето ми ще изкочи. Струва си тичането, да видя как планината гори. Огън който не спира да гори. Плашещо е нали? Когато се доближите до дупките, чувате диханието на звяра. За човек с богато въображение се очаква или да извадя меч, или да хукна през глава и да се спасявам.

По пътеката спускането сякаш е по-дълго и трудно. Опитвам се да се успокоя, че вече съм далеч от всичко страшно, но не спирам да бързам към спътниците си. В сянката на паркинга се опитвам да им рзкажа какво видях докато изпивам всичката вода до която мога да се добера. След около двайсетина минути в които си връщам нормалното дишане, започвам да се опаковам и тръгваме към Анталия. Пътя край морето е все толкова красив и натоварен. Подминаваме поредните табели за атракциони и влизаме в Анталия. Винаги съм си мислел че нашите курорти по морето са големи е, сега разбирам кое наистина е голямо. Докато си пробиваме път към целта ни в този град, събличаме каквото може от екипировката. Трафикът е ужасен и трудно можеш да си пробиваш път напред. Определено Турците не толерират мотоциклетистите. В съчетание с високите температури, спираме на паркинга с акомпанимента на перките на моторите и близо до температурата на кипене на телата ни.

Изпиваме каквото ни попадне докато достигаме до нормалния температурен режим. За баланса помага и гледката на летящата към морето вода. До сега не бях виждал водопад на такова място.

Дюден. Този водопад е най-големият падащ в морето водопад. На височина достига до 50 метра. Kırk gözler & Pınarbaşı. – така се наричат двата големи карстови извора на река Дюден.От тях водата започва бързо да се спуска по сушата и под земята през села и обширни хълмове, за да достигне до блестящите води на турското Средиземно море.

Дюден или както там му е името, си заслужи уважението ни загубеното в трафика време.

От тук ще трябва някак и да излезем, защото се намираме почти в центъра на града. Следваща спирка е Алания. Докато карме към него, вече съм загубил надежди да е малък и спокоен курорт. Спираме на влизане в града за сладолед и зареждане с гориво. Охладени заповаме да се лутаме между хилядите хотели търсейки нашия. Докато се настаняваме се оказва че няма паркинг и трябва да оставим моторите на пътя. Качваме ги на един от издигнатите над плажа малки паркинги са велосипеди и мотоциклети и ги завързвам един към друг и към оградата. Монтирам по един катинар на предните дискове и пускам алармта. После се отдавам на ултра ол инклузив програмата ( добре че ще останем само малко тук ). Вечерта минава с доволно количество бира и в цивилно облекло.

След залеза и вечерята правим лека разходка около хотела. После започваме къси трасета от масата до бара… Тук залагат на Туборг който както и очаквах, няма нищо общо с предлагания у нас. След като покриваме няколко пъти маршрута, се отправяме към покойте си. Тази вечер няма да чертая. Бях планирал 100 километрова разходка до един амфитеатър и няколко водопада, но групата реши да си починем активно. Най-хибавото е, че утре ще ставаме без аларма. Сега и джамия ако няма наоколо…


ДЕН ШЕСТИ – почивка по време на почивка

Ставаме без главоболие и гладни. Значи бирата си е бива. Пием кафе в стаята и НЕ събираме багажа – харесва ми. Закуска плаж и тихи игри, както казваше един приятел, това са плановете за днес.

Докато се печем като скариди на шезлонгите, си представям колко би било хубаво да съм върху мотора си сега…За да потуша страстите в себе си, отивам до бара за малко хмелено лекарство. Добил смелост, слагам шнорхелът и очилата и се скривам във водата. Претърсвам набързо дъното на морето ( стара си моя традиция която този път не ми носи никакви девиденти ) По обяд с жегата не се разбираме много и решаваме да се преместим за почивка в стаята.

Вечеряме на покрива на хотела и после тръгваме по улиците на града към центъра. Преживяването е истинска битка с почти всеки местен който иска да ни продаде нещо. Натоварването спира когато се научиш да не ги чуваш и да пренебрегваш всичките им опити да ти вземат парите.

С падането на нощта идват и истинските цветове на брега. Търговия, забавления, храни и питиета на всеки метър и във всякаква разновидност – голяма лудница! Все пак и ние си взимаме нещичко я за спомен я за подарък, ядем сладолед като преди това се превиваме от смях на диалога който се оформя докато Кънчо се надбъбря с продавача.

По някое време сядаме на брега на морето да си вземем почивка от голямото ходене и коментираме какви ще ги вършим утре. После бавничко си пробиваме път през хилядите туристи и местните и се отправяме към нашия хотел. Другия път задължително ще намеря нощувка в много по-малки населени места!

В двора на хотела пием по биричка и гледаме вечерната забавна програма която домакините ни са подготвили. По някое време оставам сам на масата и изваждам картите. Ще ми се наложи все пак да коригирам трасето за утре. Промените ще са драстични заради Къно който иска да се прибира по-рано към България. Махам цял един ден и всичко планирано за него и променям посоката за утре. За съжаление, понякога се налагат и такива промени. След като вавеждам новото трасе, мога да пожелая на ум лека нощ на останалите гостии в хотела и да се прибера в стаята.


ДЕН СЕДМИ – да бръкнем в кацата с меда

Преди закуска вече сме преместили и натоварели моторите. Малко след 8 сме част от трафика и се борим с всички позволени и непозволени средства да се измъкнем от града. Заради катастрофа в тунелите трафикът е просто ужасен, но няма никаква друга алтернатива за нас освен да натискаме. Докато се провирам напред ръкомахам, бибиткам и не спирам да святкам с фаровете на шофьорите които да се сместят за да минем. Място има достатъчно, но мотористите са незабележими в тази държава. Е, аз не съм готов да се съглася.

За щастие успяваме да се измъкнем за около половин час и да оставим всичката лудница зад нас поемайки нагоре в планината. Пътят отновво е бърз и спори а гледките на моменти са почти алпийски. Температурата във високото пада под 20 градуса, което кара някой от нас да се пооблекът за да не студуват.

Заради промяната в плана, днес се очертава изцяло транспортен ден с преминаване на около 500км. Поради тази причина не остави нищо което да гледаме по пътя си, освен ако не се натъкнем ей така без да искаме на нещо.

Околовръстното на Коня преминаваме под ескорт от няколко самолета в небето. Явно, военните са разбрали за пристигането на генерала и действат като по устав. Козерувам и осввобождавам пилотите като приземявам нашия самолет до причудливи „постройки“ край пътя където ще рискуваме да обядваме.

Избираме да седнем на столчета край маса, а не традиционно на земята както са обзаведени повеччето обособени стаички. Кухнята мирише вкусно, като не се заглеждаме много за хигиената за да не загубим рязко апетит. Уви, носят хляба в пластмасово кутии които дори не искам да ви описвам. Смеем се и си пожелаваме да оцелеем след този обяд, но все пак ще продължим този полет в неизвестното.

Мия ръцете усърдно преди да започна макар че, като се замисля не знам дали изобщо има смисъл. Въпреки описаното обаче, хапваме със задоволство и пре-доволно от поднесените гозби. Интересен, различен обяд и като обстановка и като всичко останало който ще помним.

След като приключваме се опаковаме и продължаваме към нощувката за днес. Признавам си, чакам с нетърпение този момент и срещата с мястото на което отиваме. Нищо в околността не ми подсказва какво ще поднесе този регион на Турция на нашата компания. Пристигаме малко преди 17 часа като трудно мога да опише усещането което Гьореме ми донесе. За мен, Кападокия стана най-красивото място в Турция!

Настаняваме се в хотела и тръгваме да се разхождаме пеша из градчето. Ако идвате в този регион, тук е най-правилното място за нощувка. Можете да намерите лукс или да се потопите в каменните стай вкопани директно в скалите.

Кападокия е историческа област в Централен Анадол, между древните страни Понт, Армения, Киликия, Галатия и Фригия в поречието на река Халис. Географските елементи включват драматични образувания от меки вулканични скали, оформени като кули, конуси, долини и пещери.

Великолепно във всяко едно отношшени! Обикаляме в тъмнината из малките криви улички заглеждайки се в сянките които скалите и сградите хвърлят една върху друга. Вечеряме без да бързаме, потопени в атмосверата създадена от момента, а после още по-бавно разглеждаме всяко едно магазинче по пътя ни към хотела.

На масата до басейна си бъбрим на по бира и един през друг сипем впечатления от това уникално място. Определено утре ще се наситим на това феноменално богатство! Трасето е предварително начертано и мога да си почивам тази вечер. Приготвил съм на спътниците си една 100 км. обиколка в региона с посещение на голяма част от приудливите форми на природата.

Качвам няколко снимки и кратко описание за приятелите ни във фейса и допивам последното останало пиво в чашата. Последен както винаги се прибирам в стаята и заспивам нетърпелив.


ДЕН ОСМИ – един вълшшебен свят

Будим се от телефон в стаята. В хотелът сякаш се настаняват всички стаи едновременно а е едва 4.00. Разбираме че всички се готвят за пътуване с балони,  позвъняването в нашата стая е било по грешка. Е, вече трудно ще се заспи, но е идеално да си направиш кафе преди изрев слънце докто наоколо се вдигат балони.

Когато всички са на линия, тръгваме по зададеното трасе. Движим се ту по асвалтовите пътища, ту вдигаме прах там където няма такива.

Няма да се давам на БМВето, където мине той, там ще го последвам и аз! Когато се загуби обаче, аз ще мина пред него за да му покажа правилната посока ( само аз знам къде отиваме ).

Снимаме ту невероятно причудливите форми които са навсякъде около нас, ту мотоциклетите които идеално пасват на фона. Не пропускаме и възможността да запечатема на лента и някой от колоритните местни фигури като сладоледаджията Али. Не съм убеден дали точно така се казва, но името му пасва отлично!

Макар да е рано сутринта, все пак е Неделя и около нас навсякъде започва да се пълни с прииждащи посетители. Това ни помага да разберем дали трябва да се отправим към следващото място или имаме още време. Когато потеглим, си мислим че сме видели най—красиите скални обраувания в околността. При следваата спирка осъзнаваме че сме се объркали. Това продължава през целия ден…

Немислимо е да си помисля че мога да предам с думи усещането за това място. Оказва се че няма да ми се получи и със снимките, но не можете да ми отречете, че поне се опитвам…

За деня съм планирал само посещение на безплатни места. Наоколо има няколко открити музея но така или иначе нямаме достатъчно време и ще се задоволим с останалото. Ако разполагате само с един ден за да останете на това място, гарантирам че ще останете доволни!

Мислихме и за вариант в който да се качим на балон, но да се гъчкам и то да платим солена цена за това, не е моето удоволствие.

По обяд стигаме до съседно градче и спираме за кратка почивка в едно от заведенията. Съчетаваме времето и с обиколка из околните магазинчета. Решаваме да завършим обиколката си в най—голямата жега и да се скрием в хотела или по-точно в басейна му. Местата за спирка са през почти равно разстояние едно от друго, като навсякъде има обособени паркинги и винаги има множество спрели автомобили което може да ви ориентира ако се загубите.

Може би най-впечатлявощо от всичко е как такива места успяват да съчетаят съвремието с историята. Някой от домовете все още се обитават, стотици години след като са били създадени от първите си собственици…

Определено околностите на Гьореме са изпълнени с невероятно усещане за прекрасност.

На една от поредните спирки, се засичаме с други кораби, пустинни кораби до които спирам за да запечатаме момента.

Пред хотела се разделяме. Женя ще събира тен а аз се напъхвам в екипа за плуване. Този път няма да ползвам очила и шнорхел, ясно е че в басейна няма какво да намеря. Водата е учудващо студена за това време на годината, но е и много освежаваща.

Следобедът идва с напрежение. Първо търча по автомивките след като си намерих мотора яко оклепан в сянката на елата под която го оставих. После Кънчо си разпори палеца на стъпенката ( всички водачи на БМВ се забъркат в такива странни истории ). Въпреки тези така да се каже неприятности, се събираме и тръгваме на веччерна разходка.

Решили сме да отидем да края на градччето а после да спрем в центъра и да походим преди вечеря. Малко на пръсти влизаме в един частен имот, запленени от аранжировката в двора и правим поредните снимки. Има и режисьорки опити на постановката „кажи сега къде се удари“ което само предизвиква смях в групата.

Зарязваме моторите до няколко други двуколесни и тръгваме да се изкачваме към най-високата точка на градчето за да се сбогуваме с него.

Сега над нас няма никой. Небето е празно, изклчвайки облачетата които си играят съдавайки причудливи форми. Тихо е, като само бърборещите хора наоколо разтурват момента. Скоро слънцето ще залезе и ще остави това място обгърнато в сенките на мъждукащите светлини и ще го върне някак назад във времето.

Точно това, времето е думата на днешния ден. Ден в който се върнахме назад в него, ден след който ще продължим напред, един ден и малко време споделено с любими хора. Утре ще е разлино. Рано сутринта Кънчо и Лили тръгват обратно към България, а ние ще продължим само двамата напред и още по-навътре в Анадола.

Докато се прибираме към хотела си мисля за времето до тук. Мина толкова бързо, толкова пълно с прекрасни моменти и толкова няма да се върне. Понякога, в средата на едно пътуване ме налягат такива „ тежки „ мисли. Хубавото е, че това бързо се променя и аз се впускам обратно в настоящето. Проверявам трасето за нас утре и си правим прощална вечер под звездите. Кънчо също се рови в навигацията, търсейки най-бързия начин да стигне границата. Условията на преминаване сега са малко по-различни заради изискванията за ПСР тест. Какви ще ги мъдрим ние когато ни дойде времето…


ДЕН ДЕВЕТИ – божествената планина

Поредното утро идва прекалено рано. Събуждам се със смесени чувства. Докато правя кафе, чувам пълненето на балоните с горещ въздух. Радвам се на гледката им но ми е тъжно, че трябва да изпращаме Кънчо и Лили. Въодушевявам се от посоката в която тръгваме днес и веднага променям настроението си защото оставаме сами на пътя до края на пътуването. Да, ще разчитаме единствено на себе си…

Прегръщам ги силно. През последните няколко години, тези двама панагюрци се оказаха най-близките ни спътници във всяко голямо пътуване. Присъствието им носи спокойствието и усмивката на Лили и сигурността и увереността на Кънчо. Освен това, с това момче успяваме да си сътворим голям смях по всяко време.

Докато ги прегръщам вече усещам липсата им. Махаме зад гърба им докато спрем да различчаваме отора в далечината. Днес ни чакат над 550 км. за да достигнем най-югоизточната точчка на това пътуване. Последни няколко снимки на балоните и вече изгряващото слънце и сме готови да потегляме.

Бързо напускаме страната на чудесата и малко по-малко оставяме причудливите скали на другите туристи. Когато излизаме на по-бърз път, вдигаме скороста до тази на най-бирзите по трасето, като ако се появи някой още по-бърз, веднага го прехващаме и го следваме на дистанция. Пътищата след Кайсери стават адски прави и безумно празни. Студено е. На височина от 1700 м. се движим абсолтно сами и със скорост която не ми е присъща. Картината на всякъде е една и съща – безкрайни пасища до където ти стигнат очите и планини обкрайчващи ги от всички страни. Хем е красиво, хем някак зловещо и пусто.

Спираме на крайпътно заведение за да се стоплим с по  1 чай. Да  видите само как правят чай тук.

Спускайки се в по-ниското картината се променя. Пътищата остават все толкова добри, но около тях сякаш закипява живот. Огромни новопостроени квартали в нищото, току що изградени шосета с изрядно укрепени и залесени склонове. Шапка им свалям !

Единствената по-голяма спирка днес е в един каньон тук. Вече сме толкова ниско че не виждам къде тук има такова нещо. Докато се оглеждам той се появява ей така от нищото. Разкошен къс праисторическа история, която местните превръщат в машина за пари.

Паркингът е огромен и почти празен. Намираме малко сянка и спираме в нея. Температурите отдавна се въртят около 40 градуса. Не разбирам защо но не ни взимат пари за вход. Не се дърпаме и с благодарност се скриваме на сянка.

Дългия 28 км. каньон е на 65 милиона години и е истински рай за геолози. Наслаждаваме му се и ние.

Нахлузваме патъците които ни дават и се мяткаме на стъкления под. Аз без много да му мисля, Женя с едно на ум. Стоим 8 метра извън ръба на скалата, а под нас са около 240 метра ( инфото за височината на скалата където е построена терасата е за малко над 100 м. така че не знам кое е вярното но е достатъчно високо ) . Забавно е, хем стабилно и масивно направено, хем си викаш какво ще стане ако нещо се разцепи, пропадне и т.н.

Тъжното е само че няма да можем да минем по въжен мост със стъклен под на подобна височина. Е там вече, всеки може да нацапа гащите.

Докато се покатерим до паркинга вече сме шупнали. Навличаме с нежелание цялата екипировка и хукваме да се гоним с вятъра. Колкото повече напредваме, толкова по-топло става. Спираме по-често за почивки. Пием основно айрян, кафе и други течности.

Докато минаваме покрай голямо заведение, решаваме да се доверим на пълния паркинг и спираме за обяд. Когато напълват масата с каквото се сетите, разбираме че сме направили добър избор. Отново връщаме солите в организма си с порядъчно количество айрян ( не помня кой ме открехна с това питие ) и пълним стомасите до ръба.

След обяд имаме среща с крайпъте патрул който ни подканя да обядваме с тях. Отказвам категорично и учтиво продължжаваме напред. Когато слизаме от големите пътища връщаме газта и продължаваме с по-спокойно темпо. Температура от 45 градуса не ни дава покой и време да се порадваме на това което е около пътя.

Спираме на почти всяка бензиностанция и пием по много и от всичко. Докато бензинджията щедро ни подарява замръзнали бутилки с вода, ставаме свидетели на циганска свада за жена. момчето застава меду нас и скандалджийте, като ни успокоява че всиччко е наред.

Успокоявам Женя и пъхам моята бутилка с лед под якето. После тръгваме бързо в нашата си посока. Малко след 17 пристигаме в хотела. Настаняваме се бързо и хукваме към планината за да посетим един специален връх. Изкачването е много стръмно но ние бързаме за да не закъснеем. Красиво е! Купуваме билети и нещо за спомен и продълаваме към горния паркинг. Тук се срещаме с колеги от Пловдив, но за това ще споделя по-късно.

Немрут или Нимрод (на турски) е планина с височина 2134 метра, разположена в близост до върховете Анкар в Анатолия, на 60 km от Адъяман в Югоизточна Турция. Забележителна е с откритата при върха гробница, датираща от I век пр. Хр. Царят на Комагена Антиох I Теос, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра, изобразяващи както самия него, така и божества, въплътени в глава на орел или лъв. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността. По следите, оставени по главите, се предполага, че те са отстранени умишлено по време на иконоборството. В култов надпис Антиох декларира, че е построил мястото за вековете и идните поколения като благодарност към боговете и своите предшественици.

Гробницата е била открита през 1881 година от немския инженер Карл Сестер. Негово дело са единствените направени до днес археологически разкопки.

През 1987 година планината Немрут е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО

Оставяме мотора възможно най- близо до пътеката и тръгваме да се катерим. Тежко изкачване което ни задъхва и ни кара да спираме често за почивка. Успяваме да разгледаме Немрут заедно с последните слънчеви лъчи. Казават че тук изгревите били невероятно красиви. Не мисля че ще изкача толкова стъпала отново утре, но за залезът ще кажа че бе просто невероятен!

Тихо, чисто и вечно, това е всичко което е тази планина. Такова усещане не се описва. Дълго седим на скалите и се взираме след тичащото по склона слънце. Загубата му носи хлад и ще се прибираме на фарове. Не бързаме по стълбите, макар охранатя да подканя последните (пак ние, странно защо) До хотела можем и да не палим, но по-добре да използвам двигателя за да се спусна от колкото да остана без спирачки по тази стръмнина.

Вечерята е шумна. На маса сме с приятели от Пловдив ( 3 мотора и много приятни моцуни ). Не очаквахме да имаме компания тази вечер, но това прави раздялата ни с Кънчо и Лили много по-лека. Междо другото, това диване вече е в Панагюрище ( +1200 км!!! )

Обсъждаме на дълго и на широко какво е било за всички ни до тук и какво чака 2те групи от утре. Пием по някоя бира и един по един изоставяме масата. Този път не съм последен. Днес деня беше дълъг и изморителен, а утре не ни чака нищо по-различно.

Заради размерите на тази страна и желанието ми да видим повечко за малкото време което имаме, ще изправя нашия екип на едно голямо изпитание.


ДЕН ДЕСЕТИ – жега, напрежение и една висока мечта

На сутринта се сбогуваме с българските колеги и тръгваме на Североизток. Днес ще минем през най-горещия ден в пътуването, ще стигнем най-далечната точка от дома и ще бъдем най-сами от всякога…

Докато се движим из пустинния пейзаж, се взираме в безкрайната пустош която ни заобиклая. Намираме се буквално в пустиня. Освен правия път пред нас, нищо друго не се вижда. Суха земя и камъни, това е единственото което ще видим по пътя към Деарбекир.

Градът ни посреща горещ и задръстен. Макар да има какво да се види, ние нямаме време да се мотаем тук. Зареждаме с гориво, охлаждаме се и потегляме под парещите лъчи на слънцето.

Целия ден минава в адска жега и безкрайни проверки от патрулите по пътя. Толкова е топло, че затварям визьора на шлема за да не ме изгори горещия вятър. След минута го отварям широко защото не ми стига въздух…

Караме възможно най-бързо за да можем да почиваме често и това да не се отразява на изминатите километри. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-хубав и бърз става пътя. Топлината малко по-малкко бива забравяна, макар жегата вече да е свършила своето…

Женя е уморена. От многото километри ( около 550 ), от топлината и от това че сме сами на пътя. След почти 9 часа стигаме до хотела. Тук възниква лек спор къде е входа и ситуацията излиза извън контрол. Настанявам се, свалям почти всичкия багаж и тръгвам сам към планината заради която причиних всичко това на моята половинка.

На 3170м. се намира първия инфрачервен телескоп в Турция. С цена от 34 милиона долара, това е един от най-големите телескопи в Азия и най-големия научен проект в Югоизточната ни съседка. Днес той е моята така жадувана цел.

От години искам да кача мотоциклета на височина над 3000 метра. За съжаление в Европа почти няма такива места достъпни за моята машина и мен. Варианти има няколко в Алпите, но аз обичам да ходя там прекалено рано и всички подобни пътища са покрити със сняг…

Бързо намирам пътя който започва със страхотен асвалт и прекрасни завои. Тъкмо когато се отпуснах, стигам до някакъв курортен комплекс където асвалта свършва и бариера препречва пътя ми нагоре. Сега става интересно – пазача е само на Турски. Отнема ми 20 минути да го уговоря. Въпреки че едва ли разбра какво му казвам и показвам, за да му се махна от главата ядосано вдига бариерата и марморейки ми сочи с ръка да вървя  където искам. Е, аз друго не съм и очаквал.

Натрошената настилка щеше да бъде почти идеална, ако някаква верижна машина не бе оставила следи от тук до края на света.Максимум 2 предавка, иначе сякаш ще се разпаднем от вибрациите. Добре че са само някакви си 10 км. Не бързам, тъкмо ще се насладя на момента. На 3000 метра спирам и слизам. Няма да описвам момента, точно него ще ги го оставя за себе си.

По-малко от 100 метра преди обсерваторията спирам отново. Сега се ядосвам, защото можеше просто да заобиколя конусите и докато се усетят, да кача мотора на върха. От фургона излизат двама пазачи с които не мога да се разбера. Докато споря с тях, от горе слиза джип който спира при нас. Хората вътре ми обясняват че няма никакъв начин да се кача горе. Какво ли не им разправях, едва ли не че идвам от другия край на света но не и не, не може.

Знам кога нямам шанс. Малко ми е тъжно, ама само малко. Все пак, това за което бях тръгнал вече е мое. Успях да подмина заветната цел.

Малко снимки, малко още за усещане и после обратно към хотела за да поправям счупеният ни екип. Спускаме се заедно със слънцето – аз по планината, то по небосклона. Караме в една и съща посока, само дето то не знае че мен ме има. Спирам още няколко пъти за снимки.

По нощите скитам из най-високият град в Турция (2475м.) за да търся храна, нещо сладичко и да се опитам да си намеря и купя боксерки ( интересна история, която мога да разкажа ако някой ден ме попитате ).

Малко преди полунощ пия бира на терасата на стаята и проверявам какво ни чака утре. Тази нощ ще заспя леко умислен но като цяло доволен.


ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ – в обятията на планината

Официално, това е ден за прибиране, първия от няколко такива. От днес нататък, километрите до дома ще стават по-малко с всеки изминал ден. Въпреки, че това вкарва лека нотка на тъга, утрото ни започва на закуска и в добро настроение. Не се мотаем и преди слънцето да се е показало зад планината, потегляме по не малкото километри днес. Движим се в изцяло планински терен и основно покрай някоя река или рекичка в ниското, докато скалите се извисяват навсякъде около нас. Няма някакви гледки, пусто е и не губим време. Спираме за почивки и много течности. Не губим време да се оглеждаме за нещо около нас. Вече сме уморени ( някой повече ) и сме редуцирали местата за посещение освен ако не са специални.

Като каньона на река Ефрат до Кемалие. С дълбочина до 1000 метра на места и ширина между 10 и 15 метра, той дава истинско усещане за приключение. Мястото е емблематично и няма как да не се докоснем поне малко до него. Заради това че сме сами, не навлизаме много навътре в него. Настилката е натрошен камък и лесно може да пробие някоя гума, а в тази жега не искам да се боря и с това днес. Все пак изминаваме няколко километра навътре покрай реката. Макар да описват пътя като опасен, ако човек внимава и знае какво прави, мястото ще ви донесе много усмивки и емоции.

Когато стъпваме отново на асфалта, спираме за обяд и кафе. Идеално време за пренареждане на трасето. Днес нямаме запазено място за нощувка, защото не успях да преценя до къде ще стигнем и какво ще махнем от първоначално нагласеното трасе. От тук ще гоним колкото километри успеем и ще се оглеждаме за хотели когато се уморим. Все пак, благодарение на турската карта, преравям мапса за хотели в посоката която гоним. Няма много опций и трябва да внимаваме. За капак, май ще се понамокрим мъничко.

Не съм го помислил, не е станало… Докато се измъкваме от тесните скали и усукани завои, се извива силна гръмотевична буря. Нямам алтернативи където да се скрия и не искам да оставам на открито в такова време. Мълнийте все още са далеч от нас и се възползвам от това за да се измъкнем от ситуацията само мокри. Час по-късно сме почти изсъхнали и се борим с пътя който рязко се влоши. Проблема в Турция е, че не може да се провери трасето през мапса. Опитах се да получа инфо от приятели там, но страната е толкова голяма, че няма как някой да познава всичките и пътища. Естествено големите пътища са топ, но понякога те са много дългии за нас и трябва да търсим алтернатива. Е, тази която избрахме не е добра. В някой моменти си мислихме че пътя просто ще изене…

Когато отново излизаме на голям път, се черпим със сладолед за успеха. С още няколко спирки за почивки, успяваме да подминем 550 километра от началото на деня.

Останали без алтернативи в региона се отделяме от главния път за да проверим едно предложение на навигацията в малко градче наблизо. Е, май ще ни се получи. Не стига че намираме хотел, ами и ме подканват да вкарам мотора във фоайето. Да, високо, с мраморен под, килими, канапета и картини по стените. Е, тази вечер ще сме в 5 звезди.

Следва разходка из града, малко снимки и вечеря. Докато се прибираме с препълнени кореми, виждаме сладкарница която мамка му работи по това врем. Кюнефе? Да си разделим едно, или да изядем общо 2 ? Смятам, знаете какво се случи…


ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ – в домът на Шафрана

Събуждаме се рано както винаги. Със Женя будилник не ми е нужен, макар че когато съм на път, почти всеки ден се будя сам преди часът който сме определили за ставане. Кафе докато събираме багажа и закуска на покрива на хотела. После се пъна да сваля багажа на 1 път и се натоварвам като магаре до толкова, че се налага да слизам по стълбите защото не мога да се побера в асансьора…

Фоаьето е разкошно. До ТДМа се е появил още един мотоциклет. Признавам си, такова внимание и отношение към машината ми не съм получавал никъде другаде до сега! Харесва ми!

В един от последните дни на пътуването, планът е да се придвижим колкото може по-напред към дома, като спим на някое интересно място. По пътя си минаваме през Амасия, която е страхотно градче. Жега е и няма да му отделим нужното време. Спираме само за кафе но се наслаждаваме на красивите скални гробници които се извидсяват над градчето. Обещаваме си да му отделим колкото е нужно някой друг път и продължаваме напред.

С няколко спирки тук таме за почивка и освежаващи напитки ( отново ненормални 40 градуса ) пристигаме в китното градче прието за дом на шафрана по тези ширини.

Настаняваме се в уникален стар хотел, където се налага да ходим боси или с калцуни. Уникална се оказва и банята ни, която се намира в стария гардероб…

Сафранболу е известен с над 1000 исторически обекта запазени през годините. Изклчително запазени старинни къщи, турски бани и джамии от 17 век. Всико е така, както е било преди векове. Обявен за открит музей и в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, градчето е обладано от красота и спокойствие която просто те поглъща.

Обезопасявам мотора който става част от забележителностите и вече събира лбопитни и се отправяме на разходка по кълдаръмените улички.

Малки тесни улички се вият във всики посоки. На моменти се чувствам като в някой от нашите стари градове. Умишлено не следваме множеството хора, а се опитваме да се загубим в плетеницата от история. Попадаме пред схлупено магазинче за дървени сувенири. Когато минаваме през прага му, сякаш попадаме в светът на красотата. Е, сред купищата шарения аз няма какво друго да намеря освен някой ТДМ… Жалко че нямам място къде да го побера и ще трябва да го изоставя.

Турците явно обичат сладкото. На всеки ъгъл има малки или по—големи и луксозни магазинчета за локум и други вкусотий. Подминаваме ги телом, но погледите ни следват сладките неща сякаш са вълшебни.

Подминаваме и кафеджията който ни примамва с изкуството което е овладял до съвършенство. Истината е, че ми доставя удоволстввие да ги гледам как го кипват по няколко пъти, но така и не свикнах да го харесвам докато го пия.

Виж, на картофеното изкушение на следващата сергия не издържахме. Не помня дали вече съм виждал това някъде. Нанизват белен картоф на дървена пръчка и го режат под формата на тънка спирала като накрая картофа става дълъг над 20 см. Пърже се бързо и също толкова бързо изчезва след това…

Явно сме гладни щом толкова бързооблизахме клечката. За момент се замислих да вземем още една но Женя ме отказва. Минаваме покрай джамията, после по площада и съседните му улици. Спираме под стара лоза за почивка и цигара. Времето е идеално и сме доволни от мястото което намерихме за днес. Усмихнати сме, умората в момента изобщо не ни личи и разходката продължава.

Постепенно се оказваме сами на улицата, явно сме се загубили някъде. Така оставаме на саме с времето и неговите спомени…

С падането на нощта си намираме място където да хапнем вкусотийки. После се прибираме към хотела. Оставам Женя и правя едночасов опит да намеря бира от някъде, като се лутам в различни посоки търсейки магазин и разпитвайки по хотели и заведения. Е понякога късметът не е на моя страна, но няма да е този път.

Вечерта завършва на двора на хотела с преглед на трасето за утре.


ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ – ковид, граница и притеснение

Будим се както обикновено по-рано от часовника. Докато чакам пред гардероба да си измия зъбите, оглеждам отново обстановката в стаята. Гредоред, скърцащи подове и антични мебели, миндер и стари решетки на прозорци с капаци… До сега не сме спали в музеен експонат. На слизане към „рецепцията“ ще влизам във всяка отворена друга стая, за да видя дали имат като нашия гардероб…

Докато събирам багажа, Женя се рови в телефона търсейки инфо за положението на границата и изискванията за влизане в България. Момента за който не искаме да мислим малко по-малко наближава. Дали да си правим тестове тук в Турция, или да рискуваме да ни сложат под карантина ако  минем границата без валиден отрицателен тест.

Днес имаме малко километри на фона на изминалите дни ( само 300 ). Смъкваме багажа към мотора и сядаме на отредената ни маса за закуска.

Или сме единствените гости на хотела, или сме специални. Определено се чуввствам така в тази обстановка и с това обгрижване. Мисля че ще им простя това че се заклещих в гардероба, докато си миех зъбите сутринта…

На заден план са новините, които са типично страскащи както и у нас. Добре че не им разбирам и ако не гледам всичко е наред.

Закуската е шарена и щедра. Хапвам добре и излизам да наглася мотора за тръгване.

Днес имаме една стъклена тераса за посещение. Намираме я трудно след няколко опита по различни пътища. На фона на онази в каньона тази не е толкова хубава. Заради захабения стъклен под и липсата на видимост през него, допълнително губя усещането за опасна височина.

Връщаме се през градчето което спахме и се отправяме към Измит. По пътя минаваме през огромен завод който видяхме още вчера.

Първата фабрика за производство на стомана в Турция, построена през 1937 и открита от Ататюрк. С други думи, фабрика, която прави фабрики. Това е важно предприятие за Турция с годишно производство на стомана от близо 3 милиона тона.

До Измит имаме един красив проход и после караме по широка магистрала със сериозен трафик. Денят е скучен на фона на предходните, но вече имаме една единствена цел и нищо което да имаме като план за посещение.

Настаняваме се в хотела и хукваме на обиколка за покупки. Отново труден достъп до мола заради проверки и мерки за безопастност. След пазаруването губим сили и спираме да хапнем от кюфтаците на Юсуф. Утре, утре е ден за прибиране към дома.


ДЕН ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ

Днес ставаме маааалко по-рано. Като за последено, багажът се побера ептен трудно. Импровизираме и подхождаме като към пъзел който някак трябва да подредим.

В 06.25 всичко е прибрано а ние сме опаковани и потегляме. Караме покрай бреговете на Мраморно море и потъваме в потока от безброй циркулиращи коли и камиони. Единственото лбопитно днес са големите въжени мостове на Турция по който не сме минавали, все още…

Първия прегазваме час след като потеглихме и се качваме на магистралата по която смятаме да заобиколим Истанбул ( не сме луди да се навираме вътре ). Втория е последния построен и е най-източния над Босфора. След него спираме за кафе и гориво. За първи път виждам такива места за паркиране – яко е. Имаме си дажи и маса.

Монотонно придвижване и скука до безкрай по правата магистрала към дома. Малко след обяд минаваме покрай Одрин. Спираме за обяд но нищо повече. Този път няма да пазаруваме. Не че не искаме, просто нямаме място да приберем каквото и да е.

На грницата малко се забавяме но все пак минаваме лесно. От тук вече всичко е ясно. В 16.00 спираме живи и здрави пред дома.

Свалям багажа ( на няколко курса ) и оставам женя да обясни на пералнята колко много ще трябва да поработи днес. На път към гаража пълня резервоара и моторът е готов за почивка.

Равносметката от пътуването е проста. Въпреки жегата, успяхме да видим почти всичко за което бяхме тръгнали. Е, имаме и няколко непростими пропуска но няма как. Винаги отиваме за малко на места където и много не стига…

Страхотна държава за туризъм с гостоприемни до досадни понякога домакини. Луди шофьори, но когато свикнеш придвижването става доста бързо.

Важно нещо което уж осъзнаввам, но до сега сякаш не успявам да променя – трасетата са ми прекалено амбициозни и километрите са прекалено много за пътуване по двойки! Това води до напрежени понякога…

Ще опитам следваият път да се поправя. Сега докато разкачам куфарите си отварям заслужено една биричка. В крайна сметка, всичко свършва добре когато свършва добре.

Като връх на патуването, за мен остава Кападокия. Като сбъдната мечта определено съм доволен от качването ми над 3000 метра с мотоциклет.

Турция е голяма държава за да се разгледа за 2 седмици. Радвам се, че успяхме да видим толкова от нея и се надявам да съм ви подарил малка част от нашата емоция.