Били ли сте някога в Румъния? Казвали ли са ви, че там крадат, нямат пътища и общо взето няма какво да се види? Намерете си малко повечко време, ще ви разкажа една приказка за обратната страна на нещата…
Там До Където Мечтаеш
Пътепис от Веселин Куршумов
Помня началото, когато реших, че от всички държави около България, точно северната ни съседка трябва да е за моето първо пътешествие с мотор, извън пределите на родината. Исках я много. Толкова, че трасето което нахвърлих се стори непосилно и прекалено амбициозно на по-голямата част от TDM обществото у нас и тя отпадна като основна цел за 2010. Точно тогава Румъния се превърна в мой индивидуален проект. Хубаво бе да не пътувам сам. Колкото и да ми се искаше да завися само от собствените си настроения и моментни желания знаех, че с малка група всичко ще бъде по-лесно и истинско! Само глупак не би искал да сподели щастието си…
Спътниците ми обаче трябваше да са като мен- готови да видят всичко, дори повече! Да карат много, да крадат от времето си за сън, да обядват бързо, заради идеята. Отивах там не на почивка, бях тръгнал на лов за спомени.
Има толкова много места които искам да обиколя, че дали ще ми остане време за повторна обиколка в Румъния не се знае. Трябва да видя всичко!
Поръчах си подробна карта на Румъния и намерих най-подходящият сайт за по-подробна информация на местата които исках да видя.
Преобърнах всичко, прегледах всеки сантиметър от картата и намерих толкова много красиви места които исках да видя. 5 дни нямаше да ми стигнат, нито 10. Трябваше да избирам, да преценя кое трябва да се види за толкова малко време и кое не…
ТРЪГВАМ!
До последният момент всичко беше под въпрос. Вальо, Петя и Ники решиха, че тръгват без мен ако им се наложи. Тогава се обади Гената да ми даде кураж, че въпреки ситуацията в която се намира, ако тръгна по-късно сам, той ще дойде с мен. После разбрах, че пътувам и положих всички усилия да замъкна и Гената с нас…
ХАОС!
Багажа не е готов, сам съм пък мястото не стига… Изхвърлям ненужното и всичко е вече май наред. Документи, пари, безкрайни списъци с вещите които трябва да са с мен, за да е всичко както искам. Притеснено ми е. Еуфорията надделява, но все пак нещо ме свива. Искам това пътуване. Трябва само да се усмихвам и да мисля позитивно…
ДЕН ПЪРВИ!
Жега! Наводнения! Не можем да минем през Оряхово. На Румънска земя водата е на ниво 1.60!Резервният вариант е през Русе. Тръгваме в ранният следобед. Вальо тръгва от Пловдив а аз от Стара Загора. Срещаме се на подбалканската малко след Казанлък. Решихме да катерим Хаинбоаз, че е по-бързо. Малко след 18 часа ни посрещат на входа на Русе, Ники и Петя
Отиваме в центъра на града за да обменим пари и да се срещнем с Гената и брат му дето кара един странен ТДМ със спици… После зареждаме и се насочваме към Дунав мост. Бях забравил какво е да караш редом до приятели, които виждат и чувстват всичко наоколо почти като теб. Хубаво е!
Разделяме се с ескорта и без да поглеждаме назад се отправяме към една друга земя…
Минаваме митницата бързо и лесно. Предварителната уговорка с вътрешният министър бе спазена и имахме пълната подкрепа от страна на митническите служители. Е, малко бяха попрекалили с почестите ама нали го знаете Цветан, иска всичко да е както го изисква правилника. Проведох кратък разговор с премиера Борисов, и след като съгласувахме ситуацията в която го оставяме докато ни няма в страната, спокойно поехме по червеният килим… Никакви проблеми. После идва и прословутият мост…
Карам прав. Не знам как се чувствам! Слушам музика и се опитвам да се нагодя в обстановката. Всички карат бавно и се оглеждат жадно…
От другата страна също ни пропускат безпроблемно.
Ето, пътешествието ни започва. Почти година след първите мисли и вече съм с мотора си и част от групата в този съвсем нов свят. От сайтовете видях само красивата страна на тази държава. От повечето хора чух само негативи! Как се крадяло, колко лоши пътища имали, какви шофьори били, полиция лоша имали навсякъде…
Тези които преди нас са били там също бяха ту негативно, ту положително настроени в определенията си, но това което прочетох в техните приказки ми изгради по-скоро цветна картина…
До Букурещ- нищо интересно. Общо взето се надпреварвахме с времето и себе си за да отхапем по-голяма част от пътя който иначе трябва да минаваме утре…
Имах идея аз да водя, но както всички знаем, Николай има невероятно прецизна и пъргава дясна ръка… От този момент до края, с редки изключения, той бе нашата първа машина. Скоростта която поддържахме с него бе повече от задоволителна и това ме радваше. По някое време аз застанах в края на групата и така започнахме да оформяме схемата по която трябваше да се научим да караме. Ники и Вальо отпред, а ние с Гената вечно снимащи и догонващи… Първите разочарования дойдоха на околовръстното на Букурещ. Мръсно, с невероятно дълбоки коловози, каращи косите ми да настръхват всеки път когато изпреварвах и не можех да изляза от тях за да се прибера в лентата си…
Най-страшното бе да гледам как всеки пред мен се бори с пътя и изпада в ситуации. Това беше и нещото, с което не можах да свикна до края на пътуването…
След като хванахме пътя за Питещ (съжалявам ако бъркам имената) всичко коренно се промени…
МИРИШЕ ПО-РАЗЛИЧНО, НЕ КАТО В БЪЛГАРИЯ…
Няма да забравя думите на Петя когато спряхме на смрачаване за кратка почивка.
Сетивата ми бяха притъпени- прекалено много исках да попия всичко за да мога да усетя това, или може би просто още не зная как да се насладя и отпусна напълно…
Десетки въпроси ме тревожеха и не успявах да се отърся от тях. На първо време беше това къде ще спим…
Слязохме от единствената магистрала в Румъния и с по-ниска скорост започнахме да се оглеждаме за място където да разпънем палатките си. Ужас! Дълги села в които няма място от къде да отидеш в гората зад къщите…
Спряхме пред едно магазинче, за да си купим бира и пак подкарахме. Излязох да водя аз. Намалихме още скоростта но след селото имаше…пак село. Едно след друго, едно след друго…
На една бензиностанция отбихме всички и аз се върнах да проверя едно странно пътче, което ми се видя. Оказа се черен път който минава покрай няколко съоръжения вадещи нефт, и малко по-нагоре свършваше на една поляна насред гората. Чудно! Бързах да зарадвам групата. Малко преди да изляза на пътя от една къща, явно там живееха хората обслужващи платформите, малко човече взе да ми говори на неразбираем за мен език…
Не се разбрахме естествено, а когато се върнахме всички оглушавайки тишината, той взе да си вика но кой да му обърне внимание…
Преградихме пътя с моторите и започнахме да се настаняваме. Смеейки се коментирахме, че всеки момент ще дойде я полиция, я някой друг да ни говори на чужд език…
Денят мина под мотото „я да видим колко можеш да караш“… Почти 470 километра.
Не мога да заспя. ГРУПА ЧЕХИ ОТ ПОЛША- репликата на Вальо която накара всички ни да се смеем от сърце не ми излизаше от главата!Кои сме? Къде сме? Дано сънищата ми дадат нужните отговори…
Лека нощ!
ДЕН ВТОРИ !
Отварям очи знаейки къде съм! Приказно е! Излизам навън и се оглеждам. Целият настръхвам от емоцията, която ми докарва всичко до което се докосват очите ми. Аз съм в Румъния, най-стойностното в изцяло личен план за тази година. Щастлив съм!
Потегляме, след като сме заредили с току що извадено, още топло гориво…
Денят започва много обещаващо!
СТРАХЪТ…
4-литрова туба с масло успя да изкара всички ни извън релси! Трябваше аз да съм там! Уви нашата първа машина попадна на нея. Видях мотора на земята. Не помня как минах от там, нито къде бяха другите, нито колите… Спрях без да мисля и хукнах да се боря за нашето си, за това което случайността се опита да ни отнеме-единството и цялостта!
Добре ли сте? Има ли ви нещо? Механично, без да мога да осъзная. Исках просто всичко да е наред. Уплаших се, много! Седмица по-рано станах свидетел на падане на мой приятел. Кошмарът се върна…
Мотора- изправихме го бързо, въпреки маслото под нас изнесохме машината която се оказа само с счупено огледало и надрани куфари.
Гумите бяха в масло. Тръгнахме бавно. Аз последен, макар че май не бях минал през маслото не смеех да легна. Пред погледът ми беше само падналият мотор и Ники и Петя.
Благодарен съм че всичко с тях е наред!
Догонвам ги напрегнат, след като на можах да обясня на едни полицаи за какво става въпрос. Румънски та Румънски, друг език просто забрави. Чакаха ме в едно село. Всичко беше наред, а аз само си представях как се хлъзгат отново и отново…
Малко по-малко си връщаме увереността и подгонваме пътя отново. Без ограничения, караме както ни води Николай, бързо и уверено, сякаш нищо не се беше случило.
В планината сме, в ниската ѝ част, но все пак там. Пътят се вие живописно сякаш сме в Швейцарските Алпи. Маркиран, хубав асфалт с всякакви пътни знаци точно там където трябва! Къщите едни кокетни, с много цветя, а някои от селата дори газифицирани…
Спираме на паркинга пред една от най-хубавите пещери в Румъния.
Охраната ни показва, че можем да оставим всичко по моторите. Малко ми е притеснено, но след увещанието на Николай се съгласявам. Изкачваме няколкото стълби и се озоваваме пред пещерата.
„Не работи“ – казва Вальо, а Ники го контрира с просякинята която стои на пътя до тук: „Че какво прави там ако не работи…?“
Тъмно е, упорства, „Даже лампи няма“- споделя надничайки през стоманените решетки, които запречват входа. Учудването е голямо когато нашият водач излиза от тъмнината и отваря вратата.
Стаичка сигурно има вътре някаква…
От сутринта само приказки смях. Настроението напълно се връща с пълна сила в редиците ни!
От входа до изхода си имаше прилично 20-минутно ходене… Само да знаех, че е така, малко по-рано…
Навсякъде около нас картините се меняха неспирно.Изпуснах някой страхотно моменти които трябваше да уловя с фотоапарата си, но следващият път това няма да се случи!
Спираме за презареждане преди прохода, а някой да вземе да си купи бира и да дразни останалите… Мислех си, че искам да съм съвестен шофьор ама като карат бързо аз какво да правя? Сега и бира пият, няма да стане, искам и аз!
ИСТИНАТА !
Не беше път към никъде, защото всички знаехме къде отиваме. Започнахме бавно (е не чак толкова), да катерим докато спирахме всеки път, когато нещо ни харесваше.
Не знам дали заради това, от непохватност или разсеяност, но тук докато се качвах, аз полегнах на една страна с мотора си. Ей тази, черната кукла май ме харесва щом вече и си ляга с мен, само да не ѝ стане навик…
Умирах да скоча с бънджи точно тук, но уви не беше моят ден, точно днес… Е, можех без бънджи да скоча, но после кой да прибира мотора ми.
Прогнозата на върха не беше приказна! Небето черно. Въздухът студен и влажен. Явно проходът искаше да се преборим. Ама тоя момък май не е наясно кои са му дошли на крака, та си предава важност…
Приказно! Въпреки дъждът и лошото време, всичко беше като по учебник! Помните ли когато минавахме прохода Златица- Етрополе, на първата ни среща? Това се усещаше и тук…
С такива мотори и по трасето което минахме, оплаквания нямам!!!Хубавите им пътища са супер! Лошите- поносими без да те ограничават много в скоростта. Не оставих нито един спомен за лош път!
Това е моята половинка от Пловдив. Човека, който замести Калоян, след като онзи ме заряза заради някаква гърджава кросова Хонда…Човекът с въпросите, чехът от Полша, който ту искаше отговор на всичко, ту тихо и неотлъчно, като сянка преследваше верно Ники по трасето. Пътува се леко с него, не създава главоболия, освен когато уж сериозно каже някоя шега, която ме хвърля в размисъл… Искам го винаги пред себе си защото ми е спокойно когато знам че е с мен!
Не искам да преувеличавам! Не мога да сравня България с нищо друго, но Определено Румъния е моят фаворит, от останалите държави които са ни близки! Невероятна красота която не може да се опише точно!
Картината е близка до нашите планини през повечето време, само дето е малко по-грандиозна на моменти…
Имахме 4 апарата, но Гената за малко да направи с неговият повече снимки, от колкото ние всички заедно…
Ето я, вратата към никъде, или поне така изглежда и се усеща. Безкраен тъмен тунел, в който на места изцяло губиш ориентация. Готови ли сме да минем отвъд? Готови сме на много повече. Само не ми се мисли какво ще е времето там щом тук е такова…
Върхът- упорито криещ цялата си красота. Гъстата мъгла след тунела беше шок, когато излязохме от непрогледната му тъмнина. Чуваха се гласовете на много хора, музика, но нищо не се виждаше. Минахме по най високият път който сме карали до сега. Над нас бе най-високият връх в северната ни съседка, който така и не успяхме да видим. Скалата на термометъра за малко да стигне до нулата… С падането на денивелацията температурата започна да влиза в по-човешки норми а мъглата устремено си гонеше върхът…
Отказал на Гената, да му прави компания в последният момент. Русенеца който всъщност не е от Русе, не се стърпял и бил принуден да го върже за да го принуди! Питах го що не го пусне вече хаивана, а той, притеснявал се дали не сме много близо още до БГ, че да не хукне Пецата да се прибира…
Гената обаче, изобщо не е съгласен и на пук на всичко, щрака къде каквото свари. Изумен съм от скоростта и желанието да скрие всичко в апарата си. Ако Румънците бяха индианци и вярваха, че така краде душите им…
Решихме да потърсим някъде около близката река място за нощувка.
Карахме до някъде, спирахме и аз тръгвах да търся място за спане по някой страничен път. Този път не успях от първия, но вторият ми опит бе прецизен, както разбрах по-късно от другите и успешен. Настанихме се до едно малко язовирче в полето. Разпънахме палатките, като се подготвихме за дъжд, тъй като небето не показваше нещо по-различно. После смазахме веригите и запалихме огън.
Хапнахме богато, като за токова пътуване и започнахме да кроим планове за утре… Днес изминахме 380 километра което бе близо до изискванията ми от поне 400 на ден, за да се вместим във времето. После повечко бира и сънчо пристига от към Трансфагараш…
ДЕН ТРЕТИ!
Никакъв дъжд! Облачно небе, но нито капка! Явно уговорката ми с местните метеорологични служби свърши работа…
Все бях чувал думи, ама за няколко дни научих тази и още няколко нови, които не съм срещал досега в речника си.
Сутрин се чувствах някак странно. Тъжен, заради отминалият ден и всичко което съм видял и превъзбуден от предстоящото, необятното…Днес отново всичко щеше да протече на бързи обороти. Много каране за да успеем да видим всичко, бързо за да имаме повече време когато се спрем някъде.
Караме бързо, сякаш сме на магистрала. Лошите момчета шпорят напред, оставяйки поредният автомобил зад себе си, а ние с Гената догонваме…
Понякога им се карах, че бързаме, че не дават мигачи, че изпреварват рисково, а после пак се примирявах и се опитвах да не обръщам внимание на това и да се наслаждавам на карането.
Понякога спирахме, за да координираме трасето за напред и да направим бърз анализ на ситуацията- ама че сложни думички съм знаел…
Отбиваме от главния път и се врязваме някъде дълбоко в планината. Насочваме се към няколко римски средища, които са защитени от Юнеско и представляват интересна дестинация. Стигаме до първото от тях и продължаваме към последното и най-красивото, според снимките, които съм виждал преди това. Когато разбира, че следва 20 километра черен път, Ники реши да не продължи и да се върне, да разгледат това, което подминахме и да ме изчакат. Като по учебник Вальо остана с него, а Гената последва мен. Хубаво ми е!!!
Кално е! С нашите гуми, моторите ни не се чувстват много комфортно, но желанието ни да стигнем е по-силно и внимателно продължаваме напред.
РУМЪНСКИЯ СТОУНХЕНДЖ!
Не запомних истинското наименование на местността, но това което се криеше зад мъглата и дърветата с право можеше да се нарече така.
Като в истинска приказка! За миг дори очакваш от мъглата, да изплуват силуетите на древните населявали тези земи…
Ето тук можеш да научиш как се прави истински път, който да издържи векове без да се промени и за миг
Имахме си и персонална охрана по трасето- обгрижваха ни хората, чули за нас и да не сме останели с лошо впечатление…
Бавно се спуснахме до мястото на срещата и бързо поехме към следващата цел-замъка Kорвинстилор в Хунедоара. Ники е разбрал за кратък път който ще ни спести около час. Обмисляме набързо, решаваме и поемаме по него. Изведнъж асфалта свършва и пътя, по който продължаваме е от едро насипани камъни.
Това е то живото предаване… След малко пътя отново става нормален и след като спускаме малките серпантини, стрелките на скоростомерите ни отново надхвърлят стоте…
Бях помолил Бойко, да предупреди Румънския си колега по кое трасе ще минем, за да е всичко както трябва, но явно пак са се получили някакви политически разминавания. Нищо, като се върна ще се мъмрим…
Замъкът, за мое голямо съжаление се оказа в малък ремонт и част от красотата му си остана скрита. Харесвам най-вече външните белези, фасадите, и това ме разочарова малко.
Въпреки абсолютното гостоприемство и липсата на всякаква опасност или агресия към нас и моторите ни, решихме да се разделим на групи за да разглеждаме по-спокойно.
Вальо влезе в магазинчето да си потърси нещо което да подхранва спомените му след време, а аз взех една бира, да я пробвам просто…
В магазинчето работеше една чудата женица. С „невероятният“ си английски и с малко повече чар успях да се разприказвам надълго и на широко с нея. Почерпи ме ракия, а след като изпих и на Вальо, за да не я правим зян, ми стана много весело. Ту влизах ту излизах от магазина. Купих си сувенир за спомен. При поредното ми влизане се усмихнах на продавачката и я попитах как се целуват Румънските момичета. После си подадох бузата и зачакаш шамар или целувка. Целуна ме, а аз ѝ пожелах приказен ден и пак излязох отвън. Когато Петя, Гената и Николай излязоха ги пратих и те да опитат опияняващата ракия- аз не съм скръндза, раздавах се вместо другите…
Вътре в замъка срещнахме една стара принцеса…
Тази нощ щяхме да спим в легла и нямаше нищо основно, което да ни чака по пътя- пак рали. Само не знам с кой се състезавахме освен с времето, което неизменно все щеше да победи накрая…
Карахме бързо, спирахме само за да презареждаме и да снимаме от време на време. Трябва да стигнем почти до границата с Украйна. Скоростта е повече от добра и километрите малко по-малко се навъртат на километража. Усещам как Гената малко по малко става част от лошите момчета. Само аз се боря да ги догонвам, оставайки вече уж последна крепост на шофирането по правилник… Нямам много избор, или ставаме едно цяло, или оставам сам.
Е, и мотора не се дърпа много когато му поискам повече…
Малко преди Турда почваме да се оглеждаме за мотели.
В далечината Николай вижда манастир и подобна на хотел сграда до него. Моята част-отивам да проверя…
Мотел няма, но решавам да вляза в манастира и да питам. Някой друг път ще ви разкажа на какъв език си говоря с хората.
Това не е манастир, без да искахме намерихме част от рая…
Строителството е съвременно що годе, а навсякъде в двора има само цветя и водни площи. Пеят птици, а заедно с тях и монахините пригласят.
Не съм вярващ, но се чувствам добре!!!
Показват ми къде ще спим- пари не искат, сърдят се! Монахинята е възрастна и ми е до кръста. Не мога да я опиша!!! Иска да ни нагости и напои. Не съм очаквал чак толкова и не мога да отвърна… Смъмрих нещо и тръгнах да кажа на другите. Влизайки в манастира се сещаме че проблемът ще дойде когато разберат за Петя. Монахинята я повежда и я кара в нейната стая…
Не сме готови за това… Искаме да сме заедно и няма да останем. Благодарим десетки пъти и решаваме да се поразходим из двора преди да продължим.
Под манастира има и няколко сгради които според мен изпълняват ролята на дом за сираци. От вън всичко е красиво, изпипано и макар от това да боли, децата сякаш са щастливи…
Със смесени чувства се опитвам отново да се върна към нашия път и мястото на което ще нощуваме.
Намираме мотел от ляво на пътя и аз слизам, за да проверя как стоят нещата. Тук ще се спи- условията са приемливи. Подреждаме моторите и понасяме багажа към стаите си. Не спираме да се шегуваме с рецепционистката, докато шумно се нанасяме и огласяме целия мотел. Аз ще спя сам на спалнята, а момичето от рецепцията къде ли ще спи…
Хвърляме си по един душ и чисти дрешки и сядаме на масата за поредица от тостове, смях и приказки от последните дни.
Вярно, по-романтично е и може по-евтино да ни вземат.
Чувстваме се вече като у дома си и не се поколебавам сам да си взема и отворя бира вместо да чакам… Допиваме си бирата на диванчетата пред стаите и когато идва тока се отправяме към завивките.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ!
Ставам рано, още преди да е звъннал часовникът. Проклетия комар ме изважда от страната на сънищата. Знам че съм сладък, казвали са ми го, ама тази гад как пък се не насмука.
Проблемът сега е друг… Бирата иска да излиза, а на мен сърце не ми дава да се разтропам и да събудя другите. Не ми трябва много акъл за да направя връзка с празната бутилка на нощното шкафче… Глупаво но за приятелите си човек какво ли не прави…
Ден по-рано помолих Гената, да ми купи конци, когато ходи до магазина. Знамената не издържаха на високата скорост и трябваше да ги отремонтирам някак. В този момент разбрах колко ѝ е било трудно навремето на Райна Княгиня.
Макар и пак последен (сефте) в уреченият час тръгнахме към града за да пием кафенце някъде. Интересното беше, че момчето от рецепцията се опита да ни изнудва да му платим че ни пазил моторите. Нямам нищо против да си платя, стига някой да ме е предупредил за това…
В интерес на истината, освен той, само една бензинджийка се опита да ме цака 100 лей предният ден. Всичко друго бе наред!
Още в самото начало се уговорихме с групата, че няма да спираме и разглеждаме градовете, защото като цяло те крадат най много време, а и ще е адски трудно там да опазим моторите и багажа си.
В крайна сметка това не бе просто една разходка с мотор. Под всичкият този маскарад се криеше една много дълбока конспирация, за която обещах на Цветанов, да не ви разказвам с подробности…
В интерес на истината, на съседната маса стояха цивилни полицаи с голяма правителствена кола. Явно някой беше надушил дирите ми-побързах да се дегизирам…
ПЪРВАТА МАШИНА!
Това е Николай. Нашият водач по непознатите пътища. Момчето за всичко, без право на отказ. Малко нервен на моменти, с цигара в устата, който знае точно толкова колкото ти е необходимо, за да си наясно с всяка ситуация. Абсолютен катраник, който искам пред мен и следващият път когато пожелая да пътувам…
МАЛКИЯТ ТРАНСФАГАРАШ…
Насочили сме се към молдованските манастири. Пътят до там минава през един чуден проход. Страхотен асфалт, бърз път, скоростно каране в група като разстоянието между моторите е само няколко метра…
Цялост! Това усетих. Бях последен и се израдвах зверски на това усещане. Сякаш бяхме някакво животно което бяга по пътя. Ники ляга и всички копираме неговата траектория до милиметър, просто божествено!
ПЕТЯ- не давай на Ники да чете това…
Силна, луда- аз не бих се возил толкова спокойно зад този къдравия. Обичаща- него за да му се довери до толкова, че да му довери живота си и нас, че ни прие толкова топло, сякаш сме били цял живот приятели…
Нежна, усещаща, искаща.
Очите и горят всеки път когато спрем някъде. Тя е като мен, иска да види всичко и да го запечата в съзнанието си за винаги, да го опише и да „принуди“ всички около нея да го преживеят. Искам пак да се докосна до всичката тази топлина следващият път!
Спирайки да снимам се забавих малко повече. Подгоних мотора за да достигна групата. Тук всички карат бързо, дори двата камиона които превозват извънгабаритни бетонни колони, карат около 100-те!Изпреварих ги вече няколко пъти докато спирах. Последният за малко да не успея…
Върнах газта, защото се уплаших. Изтеглих се бавно, подцених скоростта им и щяха да ме заклещят в насрещно идващият камион…
После стигнахме един път който беше малко хлъзгав заради едрите речни камъчета в него?!?!
Изпуснах един завой и тотално се панирах…
Още повече върнах газта и до първият манастир стигнах постоянно мислейки за моментите, в които животът ми не е бил само в моите ръце…
Първият от Молдовонските рисувани манастири. Защитени, под егидата на Юнеско, те бяха другата емблематична част от това пътуване. Заради тях се качихме толкова на Север. Сега, между снимките няма какво да напиша. Не мога да се шегувам, нито да бъда сериозен. Всеки трябва сам да намери душата си тук…
Потегляме бързо, за да можем да видим следващият и от там да се мисли за лагер, за нощувка.
Пием по бира и решаваме, че колкото и да ни се иска, няма да има време, да видим всичките манастири… Става ми тъжно… По принцип съм максималист в това отношение и като знам, че може би никога няма да има време пак да дойда до тук… Е, в крайна сметка не може да се види всичко на този свят, а и аз не съм сам, трябва да се съобразя с желанието на групата. Трудно ще го преглътна.
Картината по пътя ни се мени постоянно. За Румънците мога да кажа че са адски набожни или поне с такова впечатление останах.
Имаше една изоставена къща, но не ми се видя много сигурно да се установяваме там. След няколко километра видях, че наближаваме поредните села и не тук ще има място за нощувка. Дъждът май се размина и трябваше да се събера отново с другите.
Не ми се връщаше затова реших да им звънна. Ами сега, телефонът ми се зарежда в мотора на Гената. Добре че имам още един…
Първият път някой ми затваря, вторият обаче вече с се сетили, че сам си звъня…
Събираме се и се насочваме към поредният манастир в чиято околност да търсим място за бивака си.
Групата остава при манастира, а аз пак поемам нагоре в планината. Пътя става черен, но това вече не ме притеснява…
Карам уверено, но неспокойно. Прекалено много дъжд се е изсипал и всичко наоколо е просто пропито с вода. Намирам идеалното място. Мост през реката и равно за палатки. Изворна вода и…хиляди комари за съквартиранти.
Връщам се омърлушен, а Ники поема щафетата и тръгва в другата посока.
Връща се и ни казва че пак си имаме хубаво място…
Бързаме. Да се настаним, да запалим огън, да пием бира и да се веселим… 480 километра са зад нас и днес. Кой каза, че не може да се кара бързо и по много в група? Важното е групата да е едно цяло, като нас…
На сънчо също му е хубаво докато ни преборва един по един…
ДЕН ПЕТИ!
Добро утро на всички!
Днес идеята за началото на деня е такава:
Минаваме покрай манастира и го разглеждаме. Двамата с Гената ще свършим това, докато останалите още събират. После отиваме до града където оставяме Петя, Вальо и Ники, а ние с Гената отиваме малко в страни, за да видим още един от рисуваните манастири.
Загуба на време…
По-късно ще осъзная, че без да искам съм пропуснал най-посещаваният манастир, а съм видял 2 други, които дори няма да запомня…
Времето лети неусетно, а пътят ни е адски дълъг днес.
А мене Ники никога не ме е целувал така…
В интерес на истината постоянно се разминавахме или движихме с много други мотористи по трасето. Явно дестинацията по която карахме не е случайна.
На другият край на тази язовирна стена е моята дясна ръкавица… Не я оставих за спомен, просто бях достатъчно несъобразителен да я оставя на стената докато снимам, вятърът толкова много я хареса че не ми я върна вече…
От там отново по седлата и пълна газ към Брашов
Хотелите на някакви луди цени. Съжалявам, че не се ориентирахме по-рано, да не влизаме да спим в града. Въпреки всичко за пореден път нещата се подредиха като по учебник! Намерихме страхотно хотелче в самия град на цени точно такива, каквито обичам.
Настанихме се и след като си взехме по душ се отправихме за поредната и за жалост последна кулинарна битка…
Ядох разни френски специални неща, на които дори името не можех да произнеса правилно…
Смяхме се отново, макар да знаехме, че утре по това време всеки един от нас ще е далеч от останалите. Започна да ме боли малко…
Натъпках се като прасе с извинение и може затова да е…
Днес бяхме навъртяли 500 километра…
Докато заспивах си спомних как Гената неспирно се шегуваше с момичето от рецепцията, звънейки и без граници с онази малка камбанка дето я има по хотелите…
Спомнех си и за пияният дето ми искаше такса, че съм снимал иначе щял да ми конфискува апарата. Смеех се на висок глас без да ме чуват вече заспалите ми съратници. Чувствах се толкова щастлив, че мога да не мисля за нищо освен за това, как да стигна от този манастир до онази крепост. В следващият си живот искам да съм най-големият пътешественик…
ДЕН ПОСЛЕДЕН…
Неделя рано сутринта по улиците беше тихо и спокойно. Само грохотът на четиримата ездачи раздираше тишината. После дълго се говорело в града за някакви мотористи, дето снимали каубойски филм…
Не ми пукаше особено, но настроението ми не беше както преди. Аз видях всичко което очаквах от това пътуване. Замъкът на Дракула, към който тръгвахме, не ме вълнуваше, а за двореца в Пелеш не знаех много.
Ще ви оставя да му се порадвате и вие…
Страшен! Това ми е първата асоциация когато видях Генади срещу себе си. Мислех го за по-голям от мен, брутален, лош и как може да вика ако се наложи (Справка от събирането на Узана).
В действителност думата, която го определя е спокойствие! Откраднах идеята да напиша по нещо за всеки от Петя, за което се надявам да не ми се сърди! Точно така докато си говорихме с нея тя нарече Гената! А как да наречеш човека който си опъва палатката, изважда си компресора и надуваемия дюшек, постила си едно одеяло на него, слага отгоре пухената си възглавница…
Няма нещо което да ти трябва и Гената да го няма! Е, само батерии за фотоапарат трудно се намираха в него… Да, доколкото си спомням има 1600 снимки…
Моторът му ми бе пред очите през всичките тези дни. Свикнах и искам и следващият път да е така! Да знам, че като поискам да се отклоня от другите за да видя нещо, винаги ще имам верен последовател до себе си…
Вальо започна да се изнервя. Бързаше. Бяхме решили, че ще тръгне по-рано, преди нас за България, защото е от много рано на работа.
Докато си суших дрехите, дори му изпълних, като за сбогуване съчетание, което много обичах, докато бях в отбора по художествена гимнастика…
Продължаваме и заради него към последната ни спирка, преди да се насочим и ние към границата.
Може би и Румъния плаче за нас, че си тръгваме…
Излизаме на нещо като магистрала и подкарвам толкова бързо, колкото го позволява трафикът, който виждам за пръв път!!!
С Николай си правим състезание, кой от където свари само да е по-напред…
Лявата ми ръка не спира да натиска светкавиците за да гони колите които са пред мен. Изпреварих и едно Ферари…
Когато колите внезапно спряха стана интересно. Е, някой можем и в банкета да караме… Щом Румънски мотоциклетист се ПРОБВА да се закачи за нас…
Луда работа, кръвно, адреналин и всякакви други флуиди на макс в главата ми…
От тук вече не искам да говоря…тъжно ми е.
Сбогуваме се и всеки от където е дошъл… До Пловдив се прибирам на ръба. Минал съм 750 километра и в 3:30 през нощта се тропвам на пейката в двора…