Пътепис от Веселин Куршумов
Всяка приказка си има начало и край и обикновено винаги добрите побеждават…
Нашата история край няма или поне той е толкова далеко, че аз не го виждам. Героите в нея, си мислех, са едни най- обикновени човечета, но както за пореден път се оказа, пак не съм много прав. Събрани от цялата страна, хора с най-различни занимания, интереси и нрави, обединени от три букви и желание за един по-различен начин на живот.

В поредната част от приказката участие взимат още 11 такива патета и 2 грозни лебеда.
От гледната точка но човешкият фактор този път също бяхме повече от предишния- 21!
Началото бе дадено в късният следобед на Четвъртък, когато хора от Разград, Русе (тези за които говорим не са местни), Търново, Габрово, Тетевен, София и Пловдив започнаха да се ориентират към отправната точка- къмпинг 4-ти километър в Пловдив.
Най-нетърпеливи се оказаха Светльо и Елена от София. Понеже решили че километрите ще им дойдат малко, рано сутринта поели към Пловдив, че да имали време да го поразгледат малко. След тях на мястото за нощувка се появили момчетата и момичето от самодейните състави на TDM – В. Търново и Габрово. Аз бях предпоследен в списъкът за тази вечер. Сега просто трябваше да чакаме…

Групата от Русе и Разград се позабави малко, но ние така или иначе се бяхме наредили вече, пък и доста добре се заприказвахме около едни чашки. Полунощ подмина и нашите хора не закъсняха да се появят.
За всички беше много интересно поредното познанство- Разградчани бяха ново попълнение в редиците ни, но предстоящият утрешен ден и заканата, че ставам в 6 за да ги вдигна в 7, набързо накара групата ни да се запъти към палатките. Аз като най-мързелив не опънах своята, и след като не ме пуснаха в 63 бунгало, бях принуден да се сгуша до моторите и да спя заедно с тях.

На сутринта, след като така и не се наспах заради досадните комари, поне не се наложи да будя никого. Групата започна сама да се излюпва, подгрявана от емоциите, които я очакваха днес.

В уреченото време се приготвихме, и след като изчакахме Жоро и Ваня да се присъединят към нас, тръгнахме към мястото на срещата ни, с останалите в Самоков.



Групата трябваше да става още по-голяма и през следващият ден, ала ред причини попречиха на неколцината желаещи, да се присъединят към нас. 14 мотора- това беше крайната равносметка, а групата от 21 човека бе повече от достатъчна за едно шарено представяне.

До края на тази част от историята, често няма да мога да опиша всичко с точните думи. Емоцията която преживях през тези няколко дни никога няма да бъде преразказана така, както я усещам аз или който и да било друг от групата! Факт е, че последвалите събития могат само да се изживеят пълноценно, но не и да бъдат подробно описани. Имаше някъде в речника една думичка…неописуеми. Точно поради тази причина краят на тази приказка все още не е известен…

След като маркирахме новите мотоциклети и се запознахме с тези които не бяхме виждали, точно по график групата се стегна и се отправи към Сапарева баня.




Докато групата се подготвяше да потегли, аз тръгнах напред за да намеря подходящото място за снимки. На един десен завой от бързане щях да се хвърля защото не видях пясъкът, който беше натрупан. Реших да снимам тук за да ги предупредя да намалят скоростта.
След като излязохме на главният път в Дупница и се запътихме към Рила, простотиите започнаха. Имам чувството, че Българина не мисли, когато седне зад волана… Както и да е, нека не си разваляме приказката с лоши герои.
Почти бяхме се събрали на Стобските пирамиди.










След като събрахме малко красота, свалихме някой килограм и някои от нас придобиха нови мазоли, от мързел да си свалят ботушите, потеглихме в търсене на място, където да хапнем и пием по бира.






Мен не ме свърташе на едно място. Докато другите хапваха, аз все ставах и се разхождах между моторите…











От тук до Мелник- градът с най-малко население в България, решихме да се разделим на малки групи, за да не всяваме смут в и без това обърканото движение.

А Мелник вече не беше същият. Населението му се беше увеличило набързо, а магазините бавно се изпразваха…




…решихме, че е време да намерим място, където да разпънем лагера. Такова намерихме няколко-стотин метра под Роженския манастир, където имаше огнище, маса и пейки, вода и равно място за палатките и моторите.









На сутринта нещата не изглеждаха толкова добре… Нямаше как да вдигна голямата група в 7 и да се надявам в 8 да сме на път…












Чакаше ни много път, а и без това вече изоставахме от графика, който първоначално бях начертал.




От тук се запътихме към Доспат.
Малко след Гоце Делчев, имахме час дъждовен и това бе, като щипка сол на нашата вкусна гозба. През останалото време, времето беше с нас!


В Доспат спряхме за половин час, да хапнем на бързо. Изоставахме с графика и щяхме да пропуснем възможността, да влезем в двете пещери, които ни чакаха. Сега е момента, да отправя благодарности към Радо от Пловдив. Момчето не можа да дойде с нас, но ми изнамери телефоните не пещерите и организира заведението, в което щяхме да отседнем последният ден.












Е, имаше и такива, които мислеха за благото на групата. Те предвидливо и съсредоточено събираха всички онези стотинки, които срещаха по пътя си. Ми да, никой не дава бира без пари в магазина…





След всичко това, бързо се запътихме към Ягодинската пещера. Имахме уговорка по телефона, че ще закъснеем и ще ни чакат, за да ни пуснат като последна група. Странното е обаче, че ние не бързахме много… Невероятната красота на Родопа планина не позволяваше на никой от нас да кара бързо и да пропусне възможността, да се наслаждава на приказната красота на ждрелата.






Уникалното в случая е, да можеш да споделиш всичко това с хора, които преживяват нещата точно толкова силно, колкото и ти…






Втората част от групата ни се отправи към дебрите на пещерата, някой просто да разгледат…










Спряхме на центъра да проверим до колко работи магазина, който по-късно смятахме да изпразним. След това бързо се насочихме към края на селото, където по предварителна информация от моя приятел Бони Бонев знаех, че има приказно място, на което да отседнем вечерта.

Мястото беше страхотно! На самият кльон, чиято ограда все още стоеше, с изградени беседки и малък рибарник. Ток, вода, чеверме, огнище, маси и пейки, имаше всичко необходимо изградено от някой добряк и предоставено безвъзмездно на всеки един, който би искал да го ползва. Единственото правило бе да, оставиш всичко така, както си го намерил (нещо което Българина рядко желае да спази…) Започнахме разпъването на палатките и голямото помпане пак почна…


Няма да повярвате какво може да носи човек със себе си! От надуваеми дюшеци, до походни легла и пухени възглавници, примуси, петромаксови лампи, брадви, печки нощни шкафчета (епа, май се поулях)…




Новината за нас бързо се разнесе из селото и посрещачите не закъсняха. Някой докара лап топ, друг домъкна от някъде уредба…













Малкият спомен, който заедно с тениските, ще ви напомня за тези няколко по-различни дни…
Трябва да приключвам, а не мога… Писах това 6 часа! Веднъж обърках размера на снимките и ми отне нови 2 часа за да оправя всичко! Не можах да опиша преживяването толкова реално колкото ми се иска, пропуснах да спомена за толкова много неща… За да се успокоя ще цитирам Калоян:
„-Много много, колко да са много…“
В съзнанието ми винаги ще останат големите усмивки на малките хора с топлите сърца и помнете, че това не е последната ни среща!Всичко в този разказ се дължи на вас! Жалко, че не ме виждате, но в момента съм на колене в знак на поклонение пред вас!
На всички останали мога да пожелая стотици такива моменти!Ползвал съм снимки от всички апарати които са снимали, така че заслугата не е само моя!!!






















Не помня кога и къде съм си легнал, знам само, че преди да го сторя си сложих каската на главата и изминах бръмчейки няколкостотин метра по склона…
Сутринта дойде бързо, по-бързо от колкото я чаках. Шансът и днес да тръгнем нормално бе напуснал отдавна главата ми…
Третият ден ми тежеше още от самото начало с мисълта, че всичко вече свършва. Мисля, че в цялата компания се прокрадваше тази мисъл и малко развали настроението на всички ни.





Сбогуваме се с гостоприемните собственници и ги оставяме да се върнат отново към всекидневните си задължения.
За жалост това чака и всеки един от нас…
За последно се наслаждаваме на приказното ждрело…
Логично беше аз да забравя нещо някъде. Малко след Буйново се сетих, че съм забравил зарядното на апарата си и обърнах, за да си го взема. Бързото каране после не ми помогна да настигна групата, която беше стигнала чак до слона…




Веригата на Ради Райков се държеше единственно на пластината на свързващото звено… Късмет, че се установи по време на престоя ни, а не по време на движение!
Благодарение на Бандита с най-новият ТДМ, който имаше свързващо звено, бързо възстановихме машинката.
Предпоследна спирка от нашето пътуване бе стената на новостроящият се язовир. Карахме по път, който след години ще бъде просто история…







