Ще ви разкажа една история, не толкова подробно колкото я чувствам, но поне толкова завладяваща, за да накара всички, които са от моята страна на нещата, да се почувстват значими и щастливи. Приятно четене!
Веселин Куршумов
Yamaha, една Tвърде Добра Mашина, която даде началото на всичко това което се случва. Точно тя събуди в мен желанието, да открия тези, които са избрали точно този мотор за своя машина на времето…
От там дойде и темата за TDM с десетките въпроси и мнения за модела. Следвайки хода на събитията се породи и желанието за едно съвместно каране. Датата беше определена, маршрута променян неколкократно, желаещите ставаха все повече…
02.05.2009. Денят дойде толкова бързо колкото всички ние го чакахме. 15 мотора и шепа истински ентусиасти, които жертваха сухите си дрехи, свободното си време и всичко останало за да положат основите на едно истинско приятелство!
Времето не беше с нас, макар по време на самият преход и след това всички ние да бяхме благодарни, че се случи точно така. Дъждът щеше да ни съпътства през половината ден от нашето каране, като се редуваха сухи и мокри периоди. От друга страна това беше показателно, че всичко ще започне и върви като по вода…
Първите двама от Пловдивската група пият кафе и чай в подножието на Стара планина, а верните им приятели бдят над пътя и чакат своите побратими от другата страна на планината.
Казват че идвали с мъглата…
Освен лошото време обаче, тези хора носеха със себе си много усмивки и желание за емоции.
Станахме 11 мотора. До вечерта в групата щеше да има хора от Търново, Габрово, София, Пловдив, Тетевен и Русе (последните не са Русенци).
Групата ми гласува пълно доверие, и така аз щях да водя до Златица (нямам думи да кажа какво значеше това за мен!!!). В Карлово спряхме да заредим и да проверя къде е следващият, който чакахме от Пловдив. Докато търсех третата майна втората се загуби…
Следващата кратка спирка бе вторият по височина виадукт в България. Големи мотористи тичаха като малки деца и се радваха на страхотната гледка. Адаша, ако не се лъжа, молеше всички да внимават какво изпускат в бездната, че много време трябвало после да слизаме да го вадим…
Закъснявахме с времето. Надцених ситуацията, но просто нямаше начин от първият път нещата да се получат на 100 процента. В Златица спряхме за малко, колкото да се опаковаме за предстоящият проход. Нямахме време за размотаване! Освен че закъснявахме, в Етрополе вече ни чакаха от доста време…
Моментът на изненада се оказа много на място! От пътят не беше останало много, но точно тук си пролича доверието което нашите машини напълно заслужават!
Малко след като преминахме превала, първите бяха спрели за да съберем отново редиците си. Еуфорията беше толкова голяма! Ако времето бе по-различно, ако небето не се бе разтворило над нас…нямаше да е същото! Смеехме се, радвахме се на дъжда! Настроението отдавна бе взело превес, а емоциите ни държаха сухи.
Тук реших отново да избързам пред групата за да ги спипам когато спускат към Етрополе. Не съм вярвал, че мога така да се отпускам на мокър път и липса на такъв изобщо.
Актова фотография…
Намерих интересно място и реших да направя малко еротични снимки докато чакам останалите.
Часовете чакане не се отразили добре на групата от София и Тетевен (3 Часа) и те решили да ни пресрещнат някъде в прохода.
Пътят беше наш! Групата достигна 15 мотора. Не можех да повярвам, че това се случи!!! Не помнех имена, само лица на хора изпълнени с желание и радост! Чувствах се сякаш летя…
Историята продължава…
Не знаех, че има оазиси извън пустинята, оказа се обаче че в Етрополе има един…
Бат Доньо е човекът на снимката. На пръв поглед суров (е, ние затова го оставихме отвън да пази моторите), той е душа човек, лидерът ни в Търново, който ръчкаше всички ни за тази среща…
Жалко, че не можах да покажа „тъмната страна“ на тези момчета с мотори. Вътре в оазиса те пиеха чай и бира…
Времето обаче неспирно летеше. Трябваше да сме тук преди часове и ако не искахме да се прибираме до Узана по светло, но на следващата сутрин, нужно бе да вземем важно решение. Всички ние загубихме по малко в този момент- нямаше да видим по- голяма част от това което планувахме преди седмици. Но в живота е така, жертваш нещо в замяна на по-голяма цел и кауза…
След като хапнахме бързо потеглихме за да спазим поне този график, който измислихме- да се прибираме директно към мястото за нощувка, като изберем що годе бърз, но и живописен път.
Не се учудихме на поредният дъжд, просто спираме и отново се бронирахме.
В Тетевен стигнахме сравнително бързо и спряхме да допълним търбусите на машинките.
Бялото петно…
Странно, но от тук до Узана аз нямам нито една снимка.Необяснимо, но като се има на предвид че почти не сме спирали, в главата ми са останали само спомените за местата покрай които минахме и няколкото грешки, които допуснахме, като начин на движение (Трябваш да го спомена, но няма да развалям всичко сега)
Какво стана в Узана? Е ако бяхте дошли щяхте да видите… Съжалявам, не може да знаете всичко наготово. Другият път го преживейте с нас!
След като закусихме един по един се изстреляхме посока центърът на България
Не исках да стигам до тази част на разказа…
Макар, че знам че всичко рано или късно свършва…
Опитах се да карам и снимам едновременно. С колело това е много лесно, но с мотор да даваш газ, да работиш със съединителя и спирачката и да снимаш- съжалявам но поне за сега това не е за мен…
За жалост, краят наближаваше. Раздялата бе последното, което аз, а сигурен съм и всички останали, най-малко искаха. Решихме да пием кафе в Габрово. Точно тук беше момента, да направя това което чаках от години…
Колкото и да не ми харесва ние си тръгнахме…
Сега съм си вкъщи, мотора е в гаража а аз май най-накрая ще мога да пусна подаръкът си за вас…Днес загубих 7 часа но съм доволен от себе си-олекна ми!
Извинявам се за грешките които съм допуснал, но нямам повече нерви за да проверя всичко отново! Извинявам се и на тези които не са се видели по снимките…
Тук ще намерите всичко от моя фотоапарат.
Благодаря на всички които помогнахте за това!Не знам имената ви, но усмивките помня на всички ви…
Благодаря ви!