Пътепис от Петя Стефанова
Едно пътуване с мотор в края на юни, 2012 г.
Кратко представяне
Маршрут: България – Румъния – Украйна – Румъния – България.
Участници: три екипажа, т. е. три мотора.
Човешки състав: трима щураци и една луда 45 – годишна жена, общо четирима.
Не са наясно точно къде отиват, но това не може да ги спре.
Планирано тръгване – 23.06.2012г., Събота, от Русе.
Пристигане – 30.06.2012 г., Събота, Каварна.
Основна цел: Украйна – „необятна земя между гористите Карпати и низините, Черно и Азовско море и р. Днепър. Съхранила културната си идентичност, завладяваща с вихрения танц гопак и напевната мелодия на бандурата, страна пълна с обрати и история…” – прочетох го някъде преди да тръгнем… напълно вярно, ще добавя само – страна на противоположности, съществуващи в странни съчетания, разделени понякога само от крачка. Правиш я и вече си в друг свят. Объркващо и озадачаващо, привлекателно и плашещо…С една дума – Украйна.
Предупреждение!!! Тук едва ли ще намерите изчерпателна информация за такси, разстояния, посоки, хотели, документи и кой знае какви известни и неизвестни забележителности. Последващото писание е свързано по – скоро с преживяванията и впечатленията ми по време на пътуването, както и с индивидуалното ми докосване до шокиращите странности на Украйна и нейните обитатели.
Получи се дълъг текст, но всяко нещо крещи да бъде споделено и аз не мога да откажа на нито едно, за което моля да имате търпение и да ми простите.
Тръгваме за Русе. Очакват ни около250 км. Жега. Не просто топлина – нажежено, напечено, лъхащо… Дожалява ми за натоварения ни метален жребец, пришпорван неумолимо от Ники. Посягам под седалката, лекичко и закачливо го погъделичквам и знам, усмихва се…
Ники пита, дали съм спокойна. Усеща напрежението и страха ми при изпреварванията, наместването, тръпката от очакването. Знае как се чувствам… Несловесна, интуитивна комуникация между двама души, яхнали мотор и поели към поредното си преживяване. Изострено усещане за всяко движение, промяна, емоция или проблем. Създава се свързаност на други нива. Заедно чертаем път между световете, между нашия, човешкия, материалния и нещо надличностно, духовно, далечно…
Скъсяваме разстоянието. Приближаваме се към Русе, където ни очакват останалите участници в приключението. Слънчогледите край пътя са затворили непрогледналите си очи… Бялата облачна армия превзема част от изцъклената синева. Умирам, а после се раждам след изпреварване. Адреналинът изригва на талази и след миг се разсейва около мен. Завихрянето на въздушната струя около каската отвява уплашените мисли. Окачва по дърветата зад нас, а горещото слънце ги разтапя, стичат се към жадната земя и тя ги поглъща завинаги… Свободна съм…
Срещаме се с останалата част от групата на прекрасната тераса на Габи (сестрата на Ники), умуваме, преговаряме, планираме… повтаряме вече изречени неща. Вменяваме си сигурност. Разделяме се с уговорката за ранно ставане и среща на съседен паркинг.
Нощната пещ пече ли пече и заедно с напрежението не ни оставя да заспим…
Калните вулкани близо до Берка, Румъния
Ден първи
Утрин. Нажежен до червено изгрев някъде над прашните градски комини. Вече е топло. Първи сме на мястото на срещата. Скоро целият личен състав е налице, екипираме се, щраквам една – две снимки, казвам каквото трябва и… газ към Дунав мост. При преминаването му стандартно проронвам сълза – все пак минаваме граница, а традициите са си традиции. Посоката ни е Берка, около20 км. отклонение за Брашов.
До Букурещ ни съпровождат безкрайните жълти полета на усмихнатите слънчогледи. Приемаме Румъния като своя. Тримата (аз, Ники и Гената) безкрайно я обичаме след онова първото, незабравимото пътуване.
Пристигаме, а на мястото щъкат множество посетители, все румънци по моя преценка. Постоянно пристигат и отпътуват автобуси. Разглеждаме по двойки.
Момчетата не се бавят много, така че поемаме към входа. След символична такса (в Румъния винаги заплащаш вход, дори в манастирите)
Попадаме на странно място
Наподобява пустата лунна повърхност. Така си представям далечните необитаеми планети. От дълбините на Земята, през подобни на кратери малки отвори, на тласъци излиза гъста сива кал. След засъхването си придобива пясъчен цвят. Залива повърхността, а с времето се натрупва и образува хълм със степана настилка, набраздена от интересни зигзагообразни пукнатини. По някакъв странен и непонятен за нас начин сърцето на планетата не престава да кърви…
Вървим по твърдата земя и снимаме. Питам се – колко ли още странни неща ще срещнем по пътя си? Дори да има научно обяснение, всеки търси свой смисъл в наблюдаваното и го свързва с личната си история.
Оттук започва сагата на нашата известност. Майка пожелава да снима детето си върху мотора на Гената. В края на пътуването имам чувството, че цяла Украйна се изрежда да прави това. Необратимо се превръщаме в най- впечатляващата атракция след Европейското по футбол.
Връщаме се на пътя за
Сучава, крайната цел за този ден
Край шосето се нижат миниатюрни кукленски къщички, сгушени в китни дворчета. Замислям се за сивите ни, безлични села. Тези цветни домове, покрай които профучаваме, притежават свой характер и колорит. Предполагам имат нещо общо с желанието за живот и с общата по – оптимистична национална нагласа.
Земята, обработена и засята с различни култури – грее в жълто и зелено. Съчетанието напомня пъстротата на тъкана черга, килимено наметната върху облите хълмове.
С приближаване на границата архитектурата се променя. Придобива някак по – украински вид. Спираме да пазаруваме, стоя на улицата, а до нас – църква. Блуждая… После си намираме прекрасно място за бивак край река (такива в Румъния има в изобилие). Бързичко спретваме палатките и трапезата. Мъжете приготвят дърва за огън, а аз ги снимам сред високата разлюляна трева.
Птиците подхващат вечерния си концерт. Слънцето смирено поляга на хоризонтната черта, позволявайки да го запечатим с фотоапаратите. После се усмихва, помахва и навежда глава. На притъмнялото небе проблясват закачливите очички на звездите, разхвърляни хаотично около вертикалният сърп на деликатен, тъничък месец. Рошавите треви люлеят отмалели стебла под лекия порив на вятъра. Лаят множество кучета, а на отсрещния бряг рибари не се отказват да дочакат последния улов.
Щастлива съм – с приятелите си и тоя галещ вятър сред изруселите треви на Румъния…
Замъкът „Хотин“ и Каменец – Подолски, Украйна
Ден втори
Момчетата стават много рано. Заснемат изгрева. Утрото е бистро. Очаква ни преминаване на украинската граница. Неспокойни сме след всички предупреждения и ужасни истории, които знаем. Сблъскваме се с километрична опашка от тирове. Млад мъж в камуфлажна униформа и барета ни махва да се приближим. Усмихва се и подхвърля нещо по отношение на моторите. Не разбираме – произношението е руско, а думите – различни. Отговаряме също с усмивка и кимане. Събираме паспортите и ги предаваме. Връщат ги с малки бели листчета, на които е отбелязано количеството хора и мотори, преминаващи границата. Чакаме и не смеем да говорим високо. Не ни е известна реакцията на настоящите ни домакини. После – друго гише. Тъй като за пръв път влизаме в страната, процедурата се проточва. Накрая млада русокоса украинка ни връща документите с усмивка и ни пожелава нещо – предполагаме приятно. Следва ново чакане, трябва да обменим пари.
На границата, от украинска страна, има банка. Отнякъде пристига млад украинец. Обяснява, че негов приятел също има мотор като нашите и може да ни посрещне и съпровожда в Каменец – Подолски. После ни насочва към замъка Хотин – едно от седемте чудеса на Русия (май все пак става дума за Украйна – бел.Ст.), който ни е на път и се намира преди Каменец – Подолски. Достатъчно е да следим табелите. Човекът дълго и разпалено ни напътства откъде да минем.
Откриваме го без да се объркаме. Слизаме от моторите. Виждам го в далечината. Онемявам. Разположен непосредствено на десния бряг на р. Днестър, с назъбени крепостни стени и тъмни островърхи покриви зад тях, Хотинська фортеця излъчва достойнство. Пребивавал под владичеството на различни държави – Полша, Киевска Русия, Турция и Румъния, в него липсва разностилие. Напротив – класически средновековен замък, суров и непокътнат през годините.
Вървим по автентичен калдъръм, преминаваме по задължителния мост с дървени перила и внушителна метална порта. С основното си предназначение да охранява, тази твърдина ми напомня воин от времето на истинските битки и истинските мъже. Дебели каменни зидове, тесни площадки и коридори, вертикални прозорци, приличащи на процепи, през които прониква оскъдна светлина. Подземие, населявано от стенобитни оръжия и пособия за водене на директна война. Цялостно, хармонично, древно.
На двора можеш да си отпечаташ монета сам или да стреляш с лък.
Ники заклещва глава и ръце в уред за мъчения (или обезглавяване). Гледа отчаяно, увиснал безпомощно. Злорадствам и снимам.
Усeщането, че се намираш някъде назад във времето е толкова реалистично, че очакваш всеки момент да чуеш звън на оръжия, цвилене на коне, тропот, викове…
После мъжете коленичат и умуват около натегнатата верига на Иво. Аз събувам обувките и чорапите си и седя боса на сенчестия тротоар. Мърдам пръстите на краката си и нямам нужда да говоря.
Очаква ни
Каменец – Подолски,
също част от седемте чудеса на Украйна.
Каменец Подолски, Хмелницка област, Украйна
Чудим къде да оставим моторите. Спираме до пицария и умуваме кой да остане при тях. Приближава млада украинка. Обяснява на английски, че е екскурзовод и предлага услугите си срещу 150 гривни за тричасова разходка. Спазаряваме двучасова разходка за 100 гривни. Иво избира да остане, а ние поемаме към един от най – впечатляващите замъци, които сме посещавали.
Събирателна точка за множество култури и търпящ различни влияния, построен първоначално от дърво, променян и дострояван през годините, Старият град или Каменец – Подолска крепост е уникална. Тръгваме, а очите ми се отварят широко, поглеждам нашия гид и казвам с руско произношение: „Красота!”. Напомня Хотин, но е доста по – внушителна.
Преди да я обиколим, слушаме историята на този неповторим град. Тук безконфликтно съжителстват различни етнически общности, преплетени в събитията около създаването, промените и оцеляването на града. Запазват своя територия в него, както и собствена идентичност. Поляци, арменци и украинци дострояват и разширяват Каменец – Подолски през годините, вплитайки своите традиции и култура в характерна атмосфера, която е трудно да се опише.
Крепостта е разположена на полуостров, образуван от р. Смотрич, която го опасва, подобно на конска подкова. През годините е съществувала опасност да се превърне в остров, но местните са построили множество съоръжения, с цел да опазят естествената неповторимост на мястото.
Започваме обиколка, слушаме за годините, в които е променяна, за каква е служила. Спираме под всяка кула, която носи свое име, свързано със създателя й … История, битки, владетели… всеки оставил по нещо.
Влизаме в крепостта. Момчетата се снимат с големи грабливи птици. Разни хора разглеждат наоколо, подредени в спретната върволица. Зали, коридори, затвор. Восъчна фигура на местния Робин Худ. Нашата екскурзоводка (която ни чака извън крепостта, тъй като иска допълнително възнаграждение, ако влезе с нас) го описва като обикновен разбойник, издигнат в култ от местните. Романтиката около личността му допълва фактът, че единствен успява да избяга от тясното, претъпкано с престъпници пространство на едната от кулите. Спокойни сме и се усмихваме.
Разхождаме се из града, минаваме покрай тукашната Триумфална арка, свързана с някаква любовна и трагична история.
Спираме пред религиозна сграда, съчетала различни вероизповедания – катедрала и минаре. В странна симбиоза те съжителстват прегърнати, непротиворечиви и добронамерени. Върху минарето се изправя статуя на Дева Мария… Влияния, стремеж към надмощие, желание за подчинение… Питам се, кой Бог е по – Бог и дали нещо се променя в човешката ни природа, ако вярваме и почитаме различните. И ставаме ли п? хора, по – цялостни, по – одухотворени, ако едното надделее над другото?
Влизаме и сме зашеметени от мраморна статуя на млада жена, която кротко лежи на смъртното си ложе. Разбираме, че статуята е поръчана от близките й, по повод ранната й смърт. Изключително прецизна изработка от цялостен мраморен блок, реалистична и с най – малки подробности. Натрапва се желание да събереш разпилените й коси и да изпънеш надиплената завивка. До нея, на пода, лежи мраморна книга, отворена на първата страница. Върху нея е поставено лаврово клонче. Нашата екскурзоводка обяснява значението на символите. От думите надничат вечност и фатален край, нещо недоживяно и нещо нетленно, начало и край…
Връщаме се уморени, с леко жарнати от слънцето лица. За пръв, но не за последен път (отнася се за Гената), пийваме квас. Обсъждаме непознатия му и странен вкус. Гената сръбва един топъл борш, цъка от удоволствие. Почиваме си, успяваме да си измием ръцете със сапун и между другото споделяме, че Украйна ни харесва все повече.
Украинските пътища
Още в Румъния разбираме, че нашият неуморен метален жребец е доста претоварен и в резултат – повреда. Както се изразяват мъжете – „изпуска” задният амортисьор. Моторът става нестабилен и започва силно да друса. Украинските пътища са ужасни, но съчетанието между липсващ заден амортисьор и дупки, бабуни, вълни, пукнатини и кръпки, е направо убийствено. Започва се едно лашкане, подскачане, люлеене, изхвърчане и стоварване с трясък върху задната седалка… Имам чувството, че гръбнакът ми ще се разхвърчи на парчета, а въздухът ми спира след всеки по – атрактивен скок.
И така, докато се развявам на задната седалка, преминаваме през цяла Украйна. Успявам в движение да снимам, да си изваждам кърпички от джоба или чантата, да си свалям шлема, за да прибера немирен кичур и после да го нахлупя на главата си … Постепенно до съвършенство овладявам изкуството на родеото и се успокоявам с мисълта, че няма да закъсам без работа. Все някой цирк ще търси бабичка, майсторка на изкусната езда…
Тернопол, и търсене на бивак
По пътя за Тернопол спираме да заредим. Покрай бензиностанцията се изнизва допотопен трактор.
Много се забавляваме с надписа в тоалетната, указваш къде точно да се натисне, за да се пусне водата. „Супермодерното” казанче, вероятно за изненада на повечето посетители, не се задейства със стандартното висящо въженце за дърпане. Изведнъж буквално с гръм и трясък на бензиностанцията пристига „омяткан” (често използван епитет от Колето, означаващ – овехтял, охлузен, занемарен, захабен) запорожец, от който се „изхлузват” двама дангалаци с навити крачоли на мръсните анцузи, черни чорапи (акуратно опънати нагоре) и джапанки – класическа соц-идилия, която ни връща назад, във времето на великите возила, небрежното еднотипно облекло и универсални желания…
Дълго, протяжно, досадно… Обикаляме голям водоем в гр. Тернопол, с надежда да намерим място за палатки. Караме по изровен асфалтов път до стръмния, обрасъл бряг, доста замърсен от всевъзможни отпадъци. Срещаме влюбени двойки, които се шляят със сандали в ръце – боси, прегърнати и щастливи. В крайна сметка достигаме до финала – просто плаж, на който хората се забавляват както могат на оскъдна пясъчна ивица, каравани, барбекю, игри с топка и какво ли още не. Условията са доста семпли, но това видимо не смущава веселящите се човеци.
Пазаруваме в крайпътен магазин с наименование „Продукти” и решаваме, че е късно да продължаваме с търсенето. Спираме в първия мярнал се хотел – 30 лв (1 500 гривни) за двойна стая, с обща баня на етажа. Тутакси решаваме, че точно нас чакат. Тъй като няма охраняем паркинг за моторите, служителката от рецепцията се обажда на собственика, който бързо пристига. Пренасяме багажа в стаите, а после украинецът отвежда момчетата до гараж, където оставят моторите и ги връща в хотела с колата си. И всичко това за 15 лева наши пари… Стаите са приятни, сравнително чисти, банята – супер. Каним на гости Иво и Гената, правим си прилична трапеза и… какво му трябва повече на човек?
Лвов и инцидентът
Ставаме рано. Закусваме с пирожки и заквасена сметана в пластмасова чаша. Докато планираме деня, се радваме на гледката през прозореца – плешив чичка с гуменки и шарен пуловер стои гордо до синьо ИЖ – е, на което се мъдри съвсем истински моторджийски шлем. Гледката е странна, защото моторът е по – големичък, а човекът си има каска, нещо, което е рядкост тук.
Докато товарим моторите – отнема доста ценно време! – минава възрастен мъж с липсващи зъби (на такси, би казал синът ми – черно, бяло…) и загоряло лице, кацнал върху огромен куп сено. Каруцата не се вижда. Тази подвижна, рошава купа, се тегли от задъхан, отруден кафяв кон. Стопанинът му гръмогласно и усмихнато ни пожелава нещо и разменя шеги със собственика на хотела, който ни изпраща. След него се изнизват трима украински юначаги на велосипеди, които с едната ръка управляват, а в другата носят коси… Просто за всички ни различно започва новият ден…
Лвов –
предварително знаем, че е един от най – красивите украински градове, част от световното културно богатство на ЮНЕСКО. Това не пречи да съм смаяна от видяното.
Красиви улици, цветя в различни съдове, високи сгради с орнаментирани фасади, прекрасни кафенета с дървени или плетени столове, ведри и небързащи хора.
След питане на няколко места, намираме Музея на народната архитектура и бит, Намира в т. нар. Шевченковски парк. Тук сe съхраняват – в естествена среда и големина, образци на типични дървени украински къщи с високи, сламени покриви (подобно калпаци) и миниатюрни прозорчета. Докато ги разглеждаме, осъзнавам, че непрекъснато очаквам дървената врата да се отвори със скърцане и отвътре да излезе Маша, съпроводена от мечока… Даже ми замирисва на банички и си въобразявам, че някъде над фризираните покриви се вие дим…
Тъй като отново разглеждаме по двойки, по времето на нашето чакане се случва нещо изумително. Монах и монахиня, които водят група деца на различна възраст, излизат от парка. Заинтригувано наблюдават моторите и коментират нещо. Внезапно монахинята се насочва към нас и пита „Можно?”, на което Ники отговаря с „Да!”. Мислим, че пита да огледат машините отблизо. Изведнъж, с най – неочаквана пъргавина (на която завидях, признавам си!), тя яхва мотора на Гената и заема поза, сякаш лети със страшна скорост по магистрала. Изчуруликва нещо към отеца, той я снима, със същата бързина и лек подскок слиза, благодари и отива усмихната да види снимката. Аз стоя с апарата в ръка, хлъцвам от изненада и изобщо не мога да реагирам. Yamaha TDM, т. е. моторът, има леко агресивна визия, макар че е послушен и спокоен жребец. Представете си го обязден от монахиня. Съчетанието е поразяващо – чистота и агресия, толкова фрапиращо противоречиви, същевременно така незабравимо хармонични… Започваме да се смеем… Със съжаление осъзнавам, че пропускам кадъра на пътешествието. Е, самоуспокоявам се, поне никой не може да ми отнеме спомените…
После Иво открива, че се е скъсала стойката на единия страничен куфар. Първоначално се вбесява, но после бързо разфасова мотора. Взема нужната част и двамата с Гената хлътват в парка… Намират готови да помогнат местни люде, нашето момче заварява без маска, връща се примигващо и скоро моторът е готов за път…
После поемаме към центъра на град Львiв (украински), където се намират повечето забележителности – сградата на Оперния театър, църквата „Св. Юра”, Доминиканският събор, църквата „Св. Петър и Павел”, паметниците на Тарас Шевченко и Адам Мицкевич…
Ръми, пътуваме по мокър паваж, насечен от трамвайни релси…
Задръствания и затворени улици, които ни пренасочват към други – еднопосочни, въртим се и се лутаме, раздразнени и безпомощни. Тук е времето да отбележа – множеството цели, които сме си поставили, се оказват недостижими, тъй като моторите са много натоварени, доста тежки и не толкова маневрени. Същевременно не разполагаме с карта на града и имаме малко време… Посещаваме украинска православна църква „Йоан Златоуст” и доколкото разбирам от надписа, на същото място се намира и Лвовската православна богословска академия – едромащабна и мрачна сграда с пищна вътрешност.
Католическата катедрала е затворена. В нежеланието си да приема това, решавам да се опитам да отворя тежката дървена врата. Не помръдва.
После хапваме, като оставяме моторите в непозволена за паркиране пешеходна зона. Никой не ни прави проблем, макар че постоянно минават охраняващи милиционери.
Животът тук е така многолик, че едва ли няколкото изречения ще го опишат, но виждаме приличащо на ангел момче, което изтръгва покъртително нежни звуци от непознат струнен инструмент, вперило невиждащ поглед някъде отвъд себе си…
После се разминаваме с група купонджии, които енергично въртят педалите на странно возило, седнали едни срещу други на маси, отрупани с бира… Веднага заключих: голям тарикатлък – хем си пиеш, хем се возиш.
После още една църква…
Ще си позволя да направя едно отклонение за отношението на украинския народ към Бога и за начина, по който го почита. В градовете, които са по – близо до Полша (района на Лвов, Северозападна Украйна) силно се усеща католическото влияние, което вероятно е исторически обусловено. Тук църквите са монументални, предимно с лъскави, позлатени кубета, пищни, накичени с множество орнаменти и статуи, богато изографисани, с подредени в два реда дървени пейки, орган и изповедалня. Обгрижвани и поддържани в идеално състояние. Възприемам ги като някаква особена компилация от строгостта на католицизма и човечността на късното православие. В повечето градове съжителстват продължително време различни етноси. По същия начин в религиозността се съчетават различни влияния, които се усещат под куполите на църквите. Жените задължително покриват главите си, това което ние правим само по време на причастие. До вратите на църквите обикновено има настолна окачалка, на която са намятани множество пъстри шалове. После всички застават чинно, със сведени глави и съсредоточено слушат църковната служба, припявайки на определени места. Кръстят се прилежно и ритуално – старателно допрели три пръста, докосват бавно, смирено и последователно челото и двете си рамене. Сравнявам с нашия небрежен и прибързан начин, при който ръката описва подобие на кръст, с някакво неудобство и излишна забързаност. Минавайки пред църквата, украинките се обръщат с лице към нея, прекръстват се и отминават. Не е изключение това да стори и преминаващ в близост с МПС – то си мъж. Невероятно – намираме предварителна информация за лошите пътища, за водката, престъпността и корумпираната милиция. Нищо не знаем за набожността, която от наша гледна точка, граничи с фанатизъм.
Смутено спирам, ако (водена от любопитство, а моето е безгранично!) докато се провирам покрай молещите се, те ме поглеждат неодобрително, сякаш питат: „И накъде си се разбързала?…”. Притихвам и се сливам с тях, заразена от атмосферата, ароматите, приглушените отвъдни гласове в сумрачната задушевност на украинските църкви.
В този ред на мисли, ще спомена още нещо. Често срещаме край пътя, до бензиностанции, къщи, хотели, магазини… изправени дървени разпятия, щедро закичени с изкуствени цветя и венци, със завързани в горния край разноцветни ленти, които са захванати за ниската оградка в основата на кръста. По този начин се образува трептяща пъстра защита, която пази страдаща фигура на Христос от посегателства. Отново противоречие – болка и многоцветие… Постепенно престават да ни учудват, тъй като вече знаем – тук всичко е възможно…
След всичко оставам с впечатление, че украинската национална идентичност се оформя от симбиозата на различни противоречиви влияния, които съществуват кротко във вярванията, поведението, архитектурата, порядките…
Връщам се в Лвов
Искам да видя още и още, настоятелна съм с инатливо упорство. Ники се ядосва… Объркваме се, тъй като попадаме на затворена улица. Продължава да ръми. Движим се по лъснаните от дъжда павирани улици. Трамвайните линии правят пътя ни доста опасен – нагънали са го вълнообразно. Търсим сградата на Оперния театър. Показват ни посока, насочваме се натам и попадаме в задръстване. Светофар, отвсякъде коли, пълзим, постоянно се налага да спираме и тръгваме… Някакъв бял микробус ни изчаква да минем, в този миг чувам Ники да казва: „Паднахме!”. Моторът се плъзва и с трясък се сгромолясва на паважа, а после се влачи по мократа улица. Чува се оня зловещ стържещ звук от триенето, който ужасява повечето мотористи. Рамото ми поема удара, почти едновременно и таза, а главата ми се удря в земята. Усещам пулсираща болка, която минава през челото и обхваща тила ми. Започвам да се боря с паниката, дишам учестено, а в мен се сменят изненада, страх, ужас, болка… Прокрадва се срам…. Коленича, за да овладея мислите, емоциите и тялото си, а Ники пита как съм…. Някакъв човек, обвит в мъгла пита същото. Не отговарям. Двамата вдигаме мотора, а от пръста ми се стича тънка струйка кръв. Изпълва ме натрапчиво желание – само моторът да е здрав, само да е здрав… Момчетата, спрели на червен светофар, след малко пристигат. Завиваме в съседна улица. Успокоявам се постепенно, обличаме екипите за дъжд и… пътешествието продължава.
След всичко едно мъъъничко парченце страх успява да се изплъзне и шмугне някъде дълбоко в мен, да се окопае и да чака своето време. Време, когато внезапно ще се пробуди от подобна ситуация и ще ме обземе изненадващо. Надявам се да усетя надигането му. Все пак си е моят страх, а както е известно, аз го създавам и аз контролирам нещата…
Вечерта спим в крайпътен мотел. Стандартната вечерна раздумка – какво предстои и дали закъсняваме по маршрута. Планираме ставането и тръгването. Винаги го случваме със закъснение.
Към Киев
Прекрасна магистрала, права, с идеален асфалт, забучена далече в хоризонта. „Гълтаме” километри, моторът стои стабилно на пътя, не люлее. Иво остава зад нас, а Гената пришпорва машината си с удоволствие. Настигаме го, спрял в някаква отбивка. Той сочи телефона си и пита – знаем ли защо го търси брат му. За пояснение, Иво и Гената са братя, но си приличат единствено по безкрайната усмивка, чието начало се корени дълбоко, дълбоко в душите им. Изправени сме пред нов проблем – Иво е скъсал верига и се налага да се върнем. Преди да продължа, ще си позволя, както винаги досега, да представя новия член на групата.
Наричам го Ивчо поради дължината на времето, което ни разделя. Той е пълен с енергия, почти винаги захилен и склонен да се шегува. Лесно се разгневява, но някъде зад това в очите му скоро се прокрадва смях. Отвъд ежедневния му поглед дреме младост и една особена нежност, която се съмнявам, че самият той познава. Винаги е готов навреме за тръгване, пъргаво навлича якето, слага ръкавиците и нахлупва шлема. Мята се на мотора и чака. Не обича църквите и не се вълнува от забележителностите, макар че посещава някои от тях. (предимно замъците). Просто така, без да реагира емоционално, е готов да остане до моторите и да ни чака. Не заявява претенции да бързаме. Винаги намира какво да си човърка по машината и да запълва времето. Обича до полуда карането. Трудните терени го изпълват с удоволствие, въпреки че след такъв етап се налага да завива или затяга нещо. Присъства във всеки момент, не си купува спомени под формата на сувенири… Той просто е „тук и сега” и това му е достатъчно… Всяка група се нуждае от човек като него. Прекръстих го на Доктора, тъй като поправя разни возила. Ако нещо да не е наред, многознаещо поглежда, все едно казва: „Ще ти кажа как ще стане!”… И се заема.
Изважда набор от инструменти, прилежно завити в парче стар анцуг и завързани с кабел. Коленичи, оглежда оттук – оттам и след 10 минути ръцете му са до китките в масло, а повредата – отстранена. Нещо като хирургична намеса. Момчетата се връткат около него, също коленичат (всички сме виждали как група мъже поправят кола или мотор), гледат, а той нарежда: „Дай това, дай онова, вдигни, завърти, бутни…”. С една дума – асистират му. Харесвам начина, по който се справят с проблемите – без да се напрягат, планирано и последователно.
Връщам се на магистралата и скъсаната верига. Нашият човек, шеф на отдел „Връзки с обществеността” – Гената, взема веригата и бързо намира място, където нещичко пилват, за да се закърпи положението.
Междувременно спират група руски мотористи, които се завръщат от Париж. Слизат от моторите, ясно е – приклякат, оглеждат и коментират. Единият започва да клати задницата на машината си, която се люлее точно като нашата. Обяснява, че се е повредил задният амортисьор, изпратил е жена си със самолет от Париж, а сега му предстои ремонт в Киев. После разбирам, че моторът е Yamaha TDM. Мисля си: „Париж, Париж, ама същата работа. Само че аз продължавам, а хората се прибират със самолет…”. Гледам с умиление и болка нашата моторетка и промърморвам: „Ще се справим, железни сме, ще се справим!”. В края на пътуването, когато шосето напълно изчезва, се научавам да се возя почти права, намалявайки страданията на мотора и на себе си.
На бавен ход всички се тътрим до крайпътен „Шиномонтаж”, Иво дооправя нещата. Трябва да стигнем до истински автосервиз, за да намерим нова верига.
В съседство се мъдрят няколко чувала с празни бутилки от бира и водка. Между другото, в Украйна по всяко време можеш да срещнеш представители на местното население, носещи в ръка бутилки, донякъде пълни с бира – стъклени, еднолитрови, двулитрови. Прекрасна наливна бира има навсякъде и се употребява активно от сутрин до вечер.
После стигаме някак си до целта –
автосалон в близост до гр. Житомир.
Работата се поема от украинка в делови работен костюм и съответстващо поведение, която води решителни разговори по мобилния, кляка до мотора, оглежда заедно с мъжете, поръчва. След малко пристига мъж с кола и Иво тръгва с него.
Връща се, гордо носейки в ръка петметрова китайска верига за трактор. Мери, отрязва я в прилежащия към автосалона сервиз и я монтира.
Време е за хапване. Насочват ни към втория етаж, където има стол за хранене. Минаваме през модерния салон, Там по американски тертип, хора сключват сделки, продават коли, договарят ремонти, седнали зад бюра в общо помещение. Стълбище със стъклени перила ни отвежда на горния етаж, където с прекрачването на един праг… попадаме 30 години назад…
Не мога да сдържа смеха… и носталгията. Кискаме се тримата – аз, Колето и Гената. Иво не знае, той е прекалено млад, за да помни времето на социализма. Балатум в жълтеникав цвят, протрит до изчезване на мястото, където безброй хора са чакали за храна. Масите – естествено покрити с мушама със странни мотиви, а таванът – разноцветни плочи, закрепени във всеки ъгъл със дървен елемент, салфетки, недодялано сгънати и набучени в чаши, изкусвени цветя – за красота… Това, което някога ни се струваше най – естественото нещо, сега крещи от безвкусица. Но ми домилява… тъй като е свързано с голяма част от живота ми, няма как да го изтрия или отрека. Мирише на градски стол, а зад хоризонтална стъклена витрина са подредени дебели порцеланови чинии, позапълнени частично от ястия, видимо позагубили от свежестта си. Посреща ни русокоса тьотка, разговорлива и подвижна, която за всяко нещо казва „Очень вкусно! Очень вкусно!”. Още преди да сме казали дали искаме нещо, тя „плесва” пред нас поредната чиния с неизвестно съдържание. Чинно понасяме соцчиниите си, вземаме си за пиене нещо подобно на някогашния „Етър” и доста разреден сок от бъз (единодушно решаваме, че на това прилича). И двете – в дебелостенни, недодялани чаши. Ядем, оглеждаме се, смеем се и си спомняме ли, спомняме…
Само тук е възможно да се озовеш с една крачка от една реалност в друга,
двете толкова противоречиви, че се чудиш как е възможно да съществуват паралелно и да носят едно и също име – Украйна.
По пътя за Киев откривам очарованието на пътуването с музика. Натиквам слушалките в ушите и бавно, внимателно, за да не ги разместя, слагам каската. Звучи „Конь” на Любе… Скоростта, вятърът, безкрайната равнина, усещането за нещо свое и нещо чуждо, сантиментът по миналото… всичко се кръстосва в мен по необясним начин, засяда в гърлото и сълзите ми рукват неудържимо. Стичат се по лицето ми, припявам тихичко, а мокротата е приятна. Нещо в мен си проправя път към повърхността, смея се и плача едновременно, възторжена и изненадана от тая страна на толкова километри от дома… В мен нахлува необята на околните полета, сблъсква се със спирачката на емоциите и усещам с всяка клетка противоречивостта на Украйна, по чиито пътища летим …
Украйна, земя на паралелни светове
част втора
Киев, ядрените ракети в Първомайск, Одеса и Измаил
Киев
Влизаме в Киев. Пропускам да снимам футболната топка до обозначението на града. Пропускам да снимам толкова емблематични неща, покрай които профучаваме – надгробните кръстове и паметни плочи, отрупани с изкуствени цветя и венци в крещящи цветове; стадата крави с клечащи екзотични пастири; изникващите отвсякъде украински дечица с остри руси косици, щръкнали нагоре над усмихнатите личица и тънички като клечици крачета под късите панталони, които викат и махат възторжено; разпятията, опасани от ниски оградки и разноцветни ленти; неизброимите най – разнообразни помещения с надпис „Шиномонтаж” („Гумаджийница”) и „Автомийка” или просто „Мийка” (много точна дума, според мен); голите до кръста мъже, които завалено предлагат услугите си за помощ, превъзбудени, шумни и разговорливи след поредната бира или водка, или и двете; безкрайните слънчеви ниви с разлюляните жълтозлатни коси на житата, с аромата на прах, напечено зърно и чернозем…; с прилежно и дисциплинирано, по социалистически обработената земя, която, въпреки изровените пътища, ти създава усещане за грижа и лишава околния пейзаж от запустялост и немара…
Търсим къмпинг, имаме адрес и GPS – координати, но на посоченото място няма и помен от къмпинг. Отзивчив и във видимо трезво състояние украинец звъни от личния си мобилен телефон на посочените номера, а оттам ни упътват.
Стигаме до зелена ограда, но къмпинг все още не виждаме. Излиза мъж с черна униформа и надпис „Охрана”, изписва ни три пропуска (не можем да напуснем района, ако от къмпинга не са ни сложили печат), връчва ни ги, отваря портата и ние навлизаме в прекрасен зелен парк с широки асфалтови алеи.
Спираме пред телена ограда и голям, напълно празен асфалтов плац с тук – там прорасла трева и остатъци от бяла боя, очевидно бивш паркинг. Посреща ни млада жена, питаме : „А где къмпинг?” . Тя отговаря, посочвайки: „Здесь!” (Тук!), Гената продължава озадачено : „А где екстри?” (има предвид баня, тоалетна, магазин…, изброени на голям рекламен билборд в началото на града), а тя: „Будьет!” (Ще ги има!). После разбираме – къмпингът е изграден за Европейското по футбол и ще се напълни за следващия мач.
Мисълта да си разположим палатките на пустия асфалт ме ужасява и моля момчетата да се настаним в ъгъла, под короните на няколко огромни ореха… Просто потребност от малко импровизиран уют…
Палатките оживяват плаца, а ние седим на трикраки столчета, отпиваме биричка, стъпили боси на топлия грапав асфалт… После обличаме „градски дрехи” и вървим по дълга права алея (дори тук завоите са нетипични).
Чувствам се защитена с тези трима силни мъже, търча напред – назад, снимам красиво езеро, патици, коне… Спокойна съм, на други, отвъдличностни нива…
Намираме се в градския Експоцентър, изграден от монументални постройки с колони в добре поддържан парк. Доста цивилизовано местенце. В горната част на колоните дреме необезпокоявана емблемата на съветския соц – сърп и чук.
Над парка се изправя металната фигура на жена… Всичко от близкото минало е запазено, историята е такава каквато е – неоспорима…
Сядаме в заведение с приятни плетени маси и столове, чудесно обслужване, страхотна атмосфера. Смеем се на небрежността и настървението, с които Ники започва да унищожава пицата на Иво и се чуди чия е донесената по – късно вечеря. Разменяме си поръчаното, всеки хапва парче от храната на другия, всичко трябва да се опита.
За малко се свивам в стола и се оттеглям в себе си – само за кратко, да обмисля случващото се и да попия вечерния хлад на Киев…
После спим под огромните разлистени дървета, от чиито клони на гроздове висят зелени орехи. През плаца претичват светлокафяви катерици. В огромния град отново намираме нашето, само нашето място, което години наред чака да осъществим това пътешествие… По този повод мисля, че винаги, далече от нас, има едно място, което ни очаква. Очаква стъпките, топлината, емоциите…очаква нас…
Киевско – Печорската лавра
На другата сутрин поемаме към емблемата на Киев и цяла Украйна – манастирския комплекс Киевско – Печорска лавра, или голям мъжки православен манастир. На излизане охранителят ни връща за печат върху пропуските. Иво събужда стопанина на паркинга, който сънено полага зелен печат и вече можем да напуснем района. Всяко излизане и влизане се таксува 10 гривни. Моторите са без багаж и се пътува лесно.
При поредно объркване минаваме по мост над Днепър – огромна ленива река.
После оставяме моторите близо до входа и поемаме към събраните на едно място множество невероятно красиви църкви и различни музеи. Само това място посетите в Украйна, бихте могли да научите достатъчно за бита и културата на страната.
Влизаме в двора и попадаме на временно замлъкнала, огромна камбана, свалена за ремонт.
Първоначално посещаваме църква, в която тече богослужение. Хора на различни възрасти стоят чинно, с наведени глави. Липсва движение, поглеждат ни възмутени, когато минаваме. Най – после… големите кръгли свещници, които познавам от нашите църкви. Запалвам си свещици, наричам ги на различни хора, а обстановката ми създава усещане – чута и разбрана съм.
Следва
Националния музей на украинското народно декоративно изкуство
– тъкани, предимно с флорални мотиви, рисунки на известни художници, изделия от цветно стъкло, уникални обемни дърворезби, модернистични съвременни творби под формата на абстрактни картини и скулптурни композиции от странни материали. Много ми е интересно, чета каквото мога и постепенно изоставам от групата. Ники ме подканя да побързам, а аз искам да видя още и още. Момчетата ме изчакват, но усещам нетърпението им. Пак по мое настояване посещаваме Музей на книгата. Тук, през 17 век, е основана първата печатница в Киев. Предисторията й е свързана с онези монаси, които с избодени от тъмнината очи, преписват и разпространяват църковна и житийна литература. После историята преминава през първите пособия за печатно разпространение, за да достигне до почти съвременния вид на създаваните книги, през различните шрифтове и съдържания, от житията на светци (тук се е родило първото печатно издание на житието на Иван Рилски) и различни евангелия, чиито изложени екземпляри са предимно копия, до първите учебници, осоновополагащи корените на отделни науки, сборници от народни умотворения и такива с произведения на различни местни творци… Богатство и духовност… Казвам си: „Трябва ми много, много време, дори само фрагментарно да се докосна до тая нетленност, до цялото това национално и вселенско богатство”. Спирам, чета, усещам… Пред очите ми се изгражда литературният облик на една нация, създаден от желанието за познание, за собствена културна идентичност, за растеж…
Не знам дали съм разбрала правилно видяното, но го почувствах – с кожата, с душата си и му се възхитих искрено.
В двора на Киевско – Печорската лавра на няколко места са разположени полусфери, изградени от изрисувани яйца, каквито могат да се видят и в първия музей, който посетихме. Наричат ги „писанки”, което първоначално прочитам неправилно, след като поставям грешно ударението на първата сричка. Те са много весели, много пъстри, много различни, образуват една живописна съвкупност, върху която погледът залепва – гледаш, гледаш, а след като тръгнеш ти се иска да се обърнеш още веднъж. Това усещане за проверка на реалността, ще ни спохожда често и ще ни съпътства в цяла Украйна.
Срещаме се отвън и тръгваме към изкуствено прокопаните пещери, обиталища на монаси – там, където е положено началото на Печорската обител. Налага се да изчакаме, тъй като е възникнал някакъв проблем. Пием разредено кафе (никак не харесах кафето в Украйна, липсваше ми плътният, ярък вкус на кафето у дома!). Иво и Гената отхапват от нещо сладко, кафяво и правоъгълно, което се нарича меденка, но има странен сладникав, бих казала църковен вкус. Ники седи на дървена зелена пейка, а до него набожна украинка, с покрита с шал глава, нарежда някакви църковни напеви, които следи с поглед в изправена пред лицето й папка с текстове. Толкова е съсредоточена, с тоя крехък гласец и сериозна изражение, че ситуацията е нелепа и бих казала – комична… Забелязвам, че в очите на Ники (тоя безбожник!) се надига смях, повдигам ъгълчето на устата си и се опитвам да гледам другаде.
Идва нашият ред. Заплащаме съответната цена за вход и хлътваме в тъмно подземие. Строени един зад друг, се включваме в колона от хора. Движат се мълчаливо в тесните задушни коридори. Единственото позволено осветление е крехкият, трепкащ пламък на църковните свещи. В стените са издълбани ниши, където са положени саркофази със стъклени похлупаци, под които, някак тайнствено в тихия сумрак, се очертават силуетите на човешки тела, чиито лица са покрити с шалове в религиозни мотиви. Върволицата от смълчани люде…бродещи като сенки, спират и с безкрайно преклонение докосват саркофазите с нетленни останки… Друга енергия насища оскъдното пространство, пречистена, истинска, извънпланетна… Правя същото – пръстите ми се плъзгат по дървения ръб на капаците, чета имената и си мисля, колко хора биха се отказали от всичко, за да се посветят на вярата и Бога, мисля за цената на земното съществуване, за стремежа да имаме… А тези тук са вървели по пътя на своето себеотричане и нямане, отлюспвайки от себе си всичко, което ги е свързвало със земята и тленността. Животът им е гаснел като свещите, с които си светим сега – бавно, постепенно, необратимо. Последните им мигове… мигове на безмълвие, молитва, вяра, упование и корав дух, временно затворен в изтерзаната плът на тялото. Вдишвам, знам че поемам в себе си нещо, което го има само тук – в тясното пространство на монашеските пещери.
После си купуваме сувенири, бързо на моторите, събираме багажа в къмпинга, печат и пак летим, към следващото украинско чудо – собственоръчно да повдигнем „Желязната завеса”, да открием за себе си истината за Студената война и мащабността на ядреното въоръжаване.
Пътуваме към гр. Първомайск…
На излизане от града настигаме мотор с кош. Триколесното вдига бодра пушилка, трещи и се носи жизнерадостно напред, яздено от бос (имам пред вид само с чехли!) и гологлав младеж, доволно ухилен, който ни поздравява. Разминаваме се, а аз почти успявам да го заснема. После разглеждаме снимките и Ники забелязва иронията – зад самодоволния укротител на шумни, престарели возила, се мъдри билборд с млада жена и надпис: „Украйна вперед!”, (второто Е, трябва да е с две точки отгоре и се чете – „Украйна вперьод!”), т. е. „Украйна напред!”. Толкова е показателно за това, по какъв начин страната напредва – тътрузейки след себе си дрънчащите останки на едно кошмарно минало, наречено социализъм, затруднена в движението си от това наследство, но неспособна да го захвърли и да се отрече от него.
Настилката отново е вълнообразна, а аз се подмятам в поредната дива езда. Примъчнява ми за мотора, за мен самата, за километрите, които ни очакват и една мисъл се забожда досадно в съзнанието ни, а после натрапчиво дълбае, дълбае: „Само да издържа, само да издържа!”
Первомайск, Николаевска област, Украйна
Намираме без затруднение ядрената база, но е късно и е затворена за посетители.
Влизаме в Първомайск
и с Гената пазаруваме в голям хранителен магазин, а останалите ни чакат отвън. Тъкмо се чудим накъде да се отправим, за да търсим място за бивак, пристига местен моторист с пистов мотор, протекторна жилетка и раничка на гърба – гледка, която не се среща често. Питаме за място, подходящо за палатки, а той само кима и махва: „След мен!”.
Излизаме извън града и караме по черен път в залесена тясна ивица между нивите, която навлиза навътре в пшеничените и слънчогледови полета. Нашият домакин ни оставя с думите: „Мисля, че това ви нужно!”, разменяме си любезности и се разделяме. Продължаваме, а край пътя на доста места са изхвърляни отпадъци, които образуват малки бунища. Носи се смрад в горещата вечер. Спираме и Гената отива да разузнае, а Иво тръгва след него. Изчакваме според уговорката. Тъй като не се връщат, тръгваме.
Намираме ги край пътя, на добре окосено място, да разговарят с гол до кръста, доволно пийнал, шумен и словоохотлив украинец. Той ръкомаха и настоява да се настаняваме, ако искаме вода – има, храна – също, кафе – да, има и кафе. Има всичко. После допълва, че е женен за българка, която ще посрещне с такси и ще можем да си говорим цяла нощ – перспектива, която ме ужасява. Поредният гостоприемен човечец започва ожесточено да спори с Гената за съществуването на ракетната ядрена база, отричайки да има такава в района. Нашият човек се ядосва не на шега и заявява, че отказва да говори. Осъзнавам, че сме сами сред нищото с пийнал, раздразнителен и някак неудовлетворен мъж, с изразена потребност от общуване… и ме дострашава, спорим дали да останем, скарваме се помежду си… Един от моментите на напрежение и гняв, които са неизбежни, кризисни точки във всяка пътуване.
Решаваме да останем, тъй като се смрачава и е твърде късно за ново търсене. Искам да отбележа, че много често запитаните от нас местни хора не знаят местоположението на своите забележителности. Питат ни закъде сме се запътили и ако отговорим: „На разходка, да разгледаме!”, те недоверчиво задават уточняващи въпроси от типа: „Значи – на гости?…За Европейското?…” и т. н. За тях просто разходка или пътуване звучат твърде несериозно като цел. Дълбоко са привързани към земята си, това прозира в тяхната характерност, но не я рекламират шумно и не се бият в гърдите, че „по – хубаво от нашето няма!”. Мълчаливо и вярно обичат Украйна. При нас е обратното – проглушаваме ушите на Европа и света с българските забележителности (което е прекрасно!), а собствените си уши пълним с недоволства, как нищо не ни е наред, какви сме „овце и неудачници”, живеещи в „скапана държава”. Простете ми този паралел и бъдете сигурни – ако нося нещо дълбоко, в най – дълбокото и съкровеното на душата си, това е моята България!
Човекът най – сетне изчезва нанякъде. Спретваме полегнали трапезата си, пийваме по една ракийка, успокояваме се и си бъбрим. Край ушите ни избръмчават ненаситни комари, тревата прошумолява, просвирват щурци… Вечерта бавно прониква между палатките, прокарва притъмняла ръка по извитите стъбълца на житата, а умората полека се настанява зад клепачите. Не спира да лае куче. По черния път между нивите минава кола, от която се изливат изкривените звуци на музика и млади гласове. Не сме озадачени … Заспиваме…
Ядрената база, близо до Първомайск
Закусваме в Първомайск. Заведението – хардсоц, със задължителната, събрана на места зелена мека постелка на земята, тип „изкуствена трева”. Хапваме сандвичи, а точно преди да тръгнем, собственикът на заведението се появява с малка шоколадова торта, кръстена как – „Фаворит”, разбира се. Подарява ни я с думите: „От заведението!”. Първоначално млъкваме… после благодарим. Човекът предлага да донесе прибори, за да я хапнем, но е време за тръгване и любезно отказваме. Обясняваме, че ще я вземем със себе си. Този неочакван жест на внимание ни трогва, но както вече се разбрахме, тук странностите се изсипват като летния дъжд – неочаквано и в повечето случаи радващо.
Връщаме се назад, за да посетим ракетната база. Тя е действаща през миналия век, по време на надпреварата за ядрено въоръжаване между Западния и Източния блок. Престава да съществува като такава, след прекратяване на Студената война и сключването на договор за разоръжаване с НАТО. Ядрените бойни глави се транспортират до СССР, където ги унищожават и заплащат на Украйна за това.
На малкия паркинг отпред са строени кросови мотори – сродни души, братя по оръжие и радост за очите.
Плащаме пълната такса, за да видим всичко. Насочват ни към зала, където гледаме документален филм за изстрелването на различни балистични ракети. Зловещо… и тоя мрачен, задгробен глас, който обяснява подробностите. Звучи ми като радио репортаж от Втората световна война. Следва обиколка на музея, където слушаме цялата история на ядрените бази. Надземни и подземни, разположени на територията на Украйна, те я превръщат в третата ядрена сила в света, след разпадането на Съветския съюз. Няма да мога да разкажа всичко – много изразителен, на места забавен екскурзовод в камуфлажно облекло (напълно в унисон с ролята!) ни разхожда, посочва с дълга дървена показалка макети, облекла, нещо като каюти, т. е. спалните помещения на служещите в базата, хладилник с прозрачна врата, за да се вижда съдържанието, различни модели гайгерови броячи. Разбирам, че цялото управление на базата се осъществява в нещо като вертикална подводница, или дванадесететажна метална капсула, вкопана в земята. До отделните етажи се стига с асансьор – предстои ни да направим точно това.
Обиколката на самата база
осъществяваме с друг водач. Разглеждаме различни модели ракети и вертикални разрези на ракетни двигатели. Все още са непокътнати, въпреки атмосферните влияния, тъй като са изработени от висококачествена стомана. После ни разказват за охраната на базата – няколко огради с високо напрежение, датчици за топлина и движение… Надничаме в огромен отвор, под масивен метален капак (във военновременни условия се вдига за осем секунди!) – мястото на огромната междуконтинентална балистична ракета SS – 18 с демоничното име „Сатана” и заряд от десет бойни глави, всяка двадесет пъти по – мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима…
Потресена съм от фактите – това чудовище прелита за двадесет и пет минути до САЩ, бойните глави се отделят една след друга и всяка е програмирана за унищожаване на индивидуална цел… Само на територията на Украйна е имало осемдесет и шест такива ракети! Спомням си прочетеното за моментите на сблъсък между Великите сили, Карибската криза през шейсетте например, и виждайки това пред себе си, давам си сметка, че сме големи късметлии. Съществувала е реална опасност светът да изчезне далече преди да свърши календарът на маите…
Слушаме изумителни неща за технологии, непонятни за нас. Обърквам се в цялата тази техническа информация, твърде любопитна и много непозната.
Време е да се спуснем до
пункта за изстрелване и управление на ракетите
Влизаме в тесен и хладен коридор, който се намира на три метра под земята и разполага с все още действаща вентилационна система. Налага се да чакаме, тъй като асансьорът побира четири – пет човека, плътно натъпкани един до друг. Както вече споменах, съоръжението представлява подобие на вертикална подводница с множество отсеци, свързани със стълби отвътре и асансьор отвън.
Идва нашият ред. Асансьорната врата е масивна и се затваря след нас със завъртане на кръгъл червен кран. Пропадаме десет етажа под земята, но вече сме изпитвали подобно нещо в Солната мина, Румъния. Докато се движим, наблюдавам стената през тесен процеп и се чудя – какво ли предстои да се случи?
Влизаме в тясното командно пространство и се настанявам зад пулт за управление, снабден с множество копчета, метални вратички, които се отварят с отскачане, след като натиснеш съответния бутон, лампички, надписи и два монитора отляво.
Ники се тръсва на съседен стол, а над главата му е поставен надпис – „Място на командира на полка”. Пак се уреди, мисля, преднамерено избра позицията – да командва, та да командва…
Екскурзоводът обяснява, че за да се изстреля адското изчадие, е необходимо двама души едновременно да натиснат копчето с надпис „Произвести пуск!”, а после да пъхнат и завъртят ключ в кръгъл отвор, намиращ се отдясно на пулта. За да засили драматизма, украинецът бавно и тържествено отброява:”Пет, четири, три, две, едно! Пуск!” и двамата с наш Гена (той чевръсто зае мястото пред другия пулт), съвършено синхронно натискаме прословутото копче… Отсреща блесва цялото табло в червени и зелени мигащи светлини и малкото помещение е пронизано от зловещ мучащ звук, напомнящ тревожна сирена при въздушно нападение… Започвам да се смея, изпълнена с възхищение и гордост…
Впоследствие обмислям този миг и се чудя – дали е нормално да се радваш, че с едно движение в резултат на нечие решение, човек може да сложи точка в съдбата на милиони хора, да драсне черта, която прекъсва нишката на живота и да ги погребе под развалините… Да предопредели развитието на поколения след тях, да заличи от повърхността на планетата неизброими години история…
Тези мисли идват по – късно, след като еуфорията се разсейва в тъмния коридор, по който изплуваме на повърхността и след като хилейки се казвам на Гената: „На – тис – нах – ме го! На – тис – нах – ме го!”.
Седим на беседка в двора на базата, момчетата унищожават шоколадовата торта – подарък, златистозелен бръмбар позира върху твърда, неузряла круша, успокояващо жужат пчели, а местните обитатели са си създали зеленчукова градина. По украински парадоксално – всичко това на място, от което преди време би могъл да се унищожи светът…
Одеса
По пътя се снимаме с огромен жълт мотор, модел „чопър”, но нямаме лепенка TDM, за да оставим следа. Това определено би зарадвало ротния на групата Yamaha TDM – Веско Куршумов, който самодоволно би заявил: „ТДМ оставя следи навсякъде – дори в Украйна!”. Представям си го и се подхилквам, защото заразителната му емоционалност понякога много ми липсва.
Пристигаме в Одеса след дълго друсане и подскачане, поплаквам си в каската от болката в кръста, но целите са си цели. Привечер е, отлагаме разглеждането на града за утрешния ден. Започва поредното търсене на къмпинг. Разполагаме с адрес, но се намираме в милионен град, който изобщо не познаваме. Не се лутаме много, но търсеното от нас място е изградено от бунгала. Изчакваме специално разрешение за разпъване на палатки. Така и не го получаваме, но украинец от охраната ни нашепва, че можем да спим на самия плаж и ни упътва в каква посока да тръгнем. Приемаме съвета му, но въпреки това спираме до хотели – цените са доста високи.
Насочваме се към крайбрежието
Пред нас е стръмен път, който слиза до пясъчната ивица. Отнякъде се появява, знаете вече – гол до кръста, леко пийнал, словоохотлив местен жител и у мен категорично се настанява усещането за d?j? vu. Да, преживели сме го вече. Казва, че можем да се настаним на плажа, а Гената се спуска дотам и потвърждава – има местенце и за нас. Стоим в края на огромния Одески залив, напред – морето, в нозете ни – черевеникава глинеста почва… Залезно е…
Човекът някак между другото вметва, че предлага място за нощувка срещу дванадесет долара на човек, а ние с Иво отиваме да огледаме. Не знам дали ще успея достатъчно образно да опиша тази част от Одеса и двора, в който попадаме. Хаос, невероятна бъркотия, струпване на вещи и какво ли още не – постройки и постройчици, сякаш някой минувач се е пресегнал през оградата и ги е подхвърлил с шепа… Ламарини, кучешки колиби, заграждения от различни материали, градинка, тесни циментови пътечки, нелогично криволичещи между всичко това. Баня и тоалетна, в които трудно ще се побере мъж със среден ръст, две портално свързани стаички с двойни легла – едното не толкова двойно… И единственото хубаво нещо – просторен дървен навес с голяма трапезна маса, диван и телевизор. Поглеждаме се недоумяващо, но навесът и умората накланят везните към „да”. В дъното на двора зее отворена порта – там трябва да оставим моторите. Решаваме, щом е за една вечер – може. Отиваме при момчетата и им разказваме. Копнеем за течаща вода и сапун, затова и те са съгласни с нас. Опитваме заедно да намерим мястото, за да приберем машините. Тръгваме в предполагаемата посока, но – нищо… Глутница кучета, които се шляят по мизерните улици, се спускат настървено след нас и захапват ботуша на Колето, с който той раздава правосъдие, а аз… пищя… Всички дворове са като описания – сред полусрутени, занемарени постройки се валят купища вехтории, мирише на манджи и кучета, кучета… Връщаме се при нашия домакин, той се мята на велосипед, който е видимо за човек по – нисък поне с половин метър, чевръсто върти педалите със щръкнали нагоре колене и точно преди да се шмугне по песъчлива пътечка в някакъв тесен проход между къщите, Ники спира и казва: ”Къде отиваме и какво точно правим тук?”. Изоставяме водача си (представям си изумлението му, когато се е обърнал, а нас вече ни е нямало) и поемаме в обратна посока. Група полуголи веселяци викат нещо зад нас, а ние нямаме търпение да се върнем в другата, нормалната реалност. Чувствам се отвратена, отегчена, гладна и уморена – състояние, в което си склонен да правиш нетипични компромиси.
Намираме място за
бивак близо да плажа
С Иво оставаме там, а момчетата отиват за провизии. Отваряме си топла бира, напълно синхронна със събитията от вечерта и обстановката. Сядаме и аз бавно и меланхолично говоря за човешката чувствителност, за собствените си преживявания, за огорченията и неистовото желание за пътуване… Там, на високия бряг, над напевно плискащата се солена вода, с усещане за краткия живот на морската пяна, аз отново намирам себе си след уморителното лъкатушене сред множества полярни емоции. На хоризонта светлините на Одеса докосват залезното небе и лекото сияние дреме, нежно и рехаво, а топлия въздух се раздвижва от време на време от плах полъх. Някъде над града започва заря, някой празнува. Последните три дни са неработни за Украйна по повод празниците, свързани с Конституцията на страната. Разпукващите се цветни светлинни букети на фойерверките придават някаква допълнителна магия на мига. Седим, малко познати и много близки, бърборим за най – различни неща, поглеждаме очакващо за светлините на фаровете и аз разбирам, че попивам един от най – красивите мигове на това пътуване… От онези мигове, сътворени от равновесие между вън и вътре, между видимото и невидимото, между мен и Вселената. Мога да си отида в един такъв миг – просто така – тихо и спокойно да отпътувам…
Заспиваме, а тишината се огъва от женски смях. Събужда ме плющенето на платнището и шибащият звук на дъждовните капки. Размърдваме се, а после в палатката прокапва, първо върху мен, а после на още няколко места. Свиваме се в единия край, а навън трещят гръмотевици и дъждът облива земята. Опитвам се да заспя и учудващо, успявам…
Утрото е горещо, небето – измито, а около нас – кално. През нощта, дори не сме усетили кога, моторът на Гената е паднал. Последици – кален куфар, кална ръкохватка, счупен мигач.
Малко след тръгването се объркваме. Това явно е планирано объркване, някой някъде е разпоредил да се случи, посочил е пътя и ние сме го последвали.
Заставаме пред
моста на влюбените,
където можеш завинаги да заключиш сърцето си, заедно с това на човека, когото наричаш свой любим. Купуваме се катинарче, с черен маркер пиша „Петя + Ники” и рисувам сърце. Малко ми прилича на войнишка татуировка. Следва фатално щракване и нашите сърца са съединени завинаги… Разглеждаме моста – катинари с различна форма, големина, цвят и надписи, хиляди надежди заковани в едно, единствено щракване. Развълнувана съм.
Минаваме по известния гърбав мост, а Ники отказва да ме пренесе на ръце. Тежка съм. Мисля, че си оставя малко необречено пространство, за да бъде себе си, свободен и необуздан. Наблизо – Шахския дворец, който е затворен за посещение. Фантазирам… На кръглата тераска, която опасва една от кулите, излиза принцеса с разпуснати копринени коси, пее с нежен глас и разресва водопадната прелест… В този момент Иво казва – за удобство са й осигурили и сателитна телевизия. Магията свършва.
Следваща спирка –
прекрасно италианско кафене с шеговитото име „Гогол Могол”
Ограда от боядисани старовремски велосипеди с багажник и звънец. Сандъчета с цветя, поставени върху наредени една върху друга книги. Много интелектуално кафене.
Звучат италиански канцонети, а поднесеното кафе е с богат, плътен вкус. Доливам го с мляко от малка стъклена бутилчица.
Следва
Морской вокзал (Морската гара)
и прилежащата й Потьомкинска стълба, превърнала се в легенда след Революцията, ключов момент от филма на Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин”. Красива, натоварена с подтекст, изкачваш я и си на други нива… хора пълзят нагоре – надолу, мотивирани от различни подтици. Упорито влагам моя си смисъл.
Разглеждаме изложба на „удивителни животни” – редки риби, земноводни, змии и дребни бозайници. После – крайбрежието, откъдето тръгват множество корабчета, пълни с любопитни туристи, нетърпеливо насядали на палубата, с лакти, подпрени на перилата.
Яхтено пристанище, фрапиращо контрастно с преливащ от боклуци кош, после статуята на моряшката жена с детето, която еднакво реалистично изглежда в ролята на посрещач или изпращач.
Влизам в църква, която по архитектура и екстериор се приближава до нашите църкви, покривам главата си, паля свещички и мълча… С Гената се шляем, не обичаме бързането. Искаме да разберем – какво ще видим ако изкачим стълбата, какво зашеметяващо откритие ще направим… Общото решение обаче гласи – отново няма време. Споразумяваме се – ще се върнем, заради неоткритото в тоя град с топлото име Одесса мама, град на привидно несъвместими контрасти, милионен, жужащ, кипящ от живот и енергия.
Измаил, Рени – отново Румъния
Знаехме, че ни очаква разбит път. Не знаехме, че на места напълно ще изчезва. И ние сме нямали пътища?! Елате в Украйна!
Заставаме пред два виещи се коловоза, които пресичат воден басейн, може би някъде в района на Дунавската делта. Снимаме застаналите в готовност мотори, прилежно строени един до друг, взираме се в нищото… и започваме да се смеем. Толкова е абсурдно, че ти се иска да се ощипеш, нещо което се ползва като похват за връщане в реалността. В коя реалност обаче?
Още по – парадоксално е, че пътят се ползва като свързващ между населени места и по него се движат междуселищни автобуси.
Някак си пристигаме в
Измаил
За района на градския център важи забрана за велосипеди, мотори и камиони. Не се подчиняваме – търсим хотел и успяваме да разгледаме. Спретнат, подреден, чист, със задължителната паркова част, около която вървят две еднопосочни улици – към и от центъра.
Попадаме на хотел, носещ името „Измаил”, в стил „Балкантурист”. Шокиращо. Толкова твърд, див непроменен соц, че Иво (който не е свидетел на цитираното време) казва: „Ще видиш!”.
Асансьор няма, т. е. има, но не работи. Излишен разкош. Мъкнем тежките куфари и купищата дреболии по стълбища, чиято стена е намазана до средата на човешки ръст с блажна боя. Да не се цапа. Пет етажа нагоре, преди да завием към стаите, бършем крака в парцал, с роля на изтривалка.
Стаите…о, стаите! Те са две с общо преддверие и обща баня. С вана!… счупено клекало, по – скоро седало, което предвещава опасност от фатално защипване на някои деликатни части, особено важни при пътуването с мотор. Топла вода има около час. После я спират – който успял, успял, стига глезотии. Къпане!
Наводняваме коридора, тъй като за да се изкъпеш, влизаш във ваната, а извън нея липсва сифон за оттичане. Кърпите са две – и едната е „вафлена”, от онези, които бабите държат прилежно скътани в скриновете и поръсени щедро с нафталин, против молци.
До стаята стигаме през врата, грубо и многопластово намазана с блажна боя и с трудно отключване. Леглата – покрити с одеяла, хладилник „Мраз” – изключен, глобата („штраф” – така се нарича) за пушене в стаята – 50 гривни.
Хапваме в ресторанта. Ивчо и Колето са очаровани от обстановката и вече са глътнали по една бира. Стари, изтъркани меки диванчета, тюлени пердета и задължителните плюшени върху тях. Храната е вкусна, водката – мека и пивка. Огромни билярдни маси заемат половината ресторант, а вратата е пригодена за отваряне с ритник – модел „Среден запад”. Тиха, леко шеговита, спокойна вечер, неповторима прелюдия към предстоящия финал.
На другия ден – красива синя църква, бронекатер от Втората световна война, известният паметник на Суворов. Не виждаме доста от планираните забележителности – Музея на дунавското корабоплаване, паметникът на Христо Ботев, диорамата „Щурмът на Измаилска крепост”…
Към Рени пътната настилка на места напълно изчезва
Как иначе – пердашим по черният полски път до шосето, вдигайки невероятна пушилка след себе си…
В Рени – по един квас, на прощаване… Пийнал, оскъдно облечен украинец се държи заплашително, защото снимам старият му „Днепър” с кош, под който дреме куче, а отгоре е поставена шарена торба. Хармонията на гледката ме подтиква да насоча обектива, но това разярява собственика, който се оттегля, след като извинително казвам, че просто ми е интересно.
Преминаваме Украинско – Молдовската граница
Проверяват ни дълго и щателно, препращат ни от гише на гише. За няколко минути пребиваваме в Молдова, а после – най сетне в
Румъния
Спираме в Галац
И четиримата споделяме едно мнение – дивотията е страхотно преживяване, но в цивилизацията няма нищо лошо. Приятна пицария, вкусни пици, а по улицата минават група румънски мотористи с пистови мотори, които вдигат страхотна шумотевица – „пилене” на гуми, даване на газ, гърмене…
Очакват ни поредица градове дълбоко свързани с епохата на нашето Възраждане – Браила, Тулча, Констанца, все места, заслужаващи вниманието и почитта ни, но това е ден последен от пътуването. Същата вечер трябва да сме на Камен бряг в очакване на утрото. Един, само един ден не ни достига, умората вече тежи, нетърпението се прокрадва тихо, на пръсти… Нашенското ни зове…
Решаваме – и тук ще се върнем, само в този район, за да му посветим време и емоции, а също и възхищение , изригващо от корените на родовата ни памет, свързано с имената на Ботев и Стефан Караджа, както и с цялото национално – освободително движение…
Дълго търсим път към Тулча… Единственият възможен начин да продължим, е чрез ферибот.
През Констанца – почти транзит, с изключение на кратка почивка за зареждане. Умората – угнетителна, просмуква всяко кътче на изтормозените ни тела…
Снимам залязващото слънце, махвам му с ръка и обещавам да го посрещна в България. Границата минаваме бързо и в 22 часа, десет километра (за последно!) разбит път, кацваме на Камен бряг. Габи и нашият син Преслав изпълняват ритуален танц на посрещачите, откачено подскачат, захилени и щастливи, облечени в униформени тениски с надпис „ July morning”… Пристигаме…
Лудо, нетипично, възторжено и авантюристично… каквото и да напиша, това пътуване ни показва различните лица (някой го беше написал) на една страна на истински хора, абсурдни ситуации и вкаменели останки от миналото… Оскъдния ми пътешественически опит ми пречи да преценя, дали другаде може да си види и почувства подобно нещо.
Чакаме новото раждане на слънцето… После то целува челата ни, слушаме Джон Лоутън, прегръщаме се и се разделяме… Не споделям тайната – дълбоко, по приятелски, обичам своите спътници, дотолкова, че бих тръгнала на всяко пътешествие, ако знам, че когато се обърна назад, те ще се появят на хоризонта… Хоризонт зад нас, изпътуван и опитомен… и другия, вечно чакащ, който провокативно ни мами… И това е завинаги, завинаги…