Пътепис от Павел Болярски
Отмина още една незабравима година и много километри с моторчето. Аз обаче, с леко закъснение, искам да ви върна малко назад в 2011-та. Еуфорията и емоциите от хубавите моменти не позволяват на спомените да избледнеят – като че беше вчера. След онази разходка до Малта, дойде рожденият ми ден, а с него и поредно незабравимо и неописуемо усещане от преживяното. Видяхме го през очите на един поет, сега ще ви го припомня и през моите очи. Приятно пътуване.
Ден 0
10ти юни (вече съм се родил, ама преди 33 години).
Сборен пункт на групата – вилата в Ботевград. Вечерта- хапване, пийване, приказки, усмивки, приятели изпращачи и ранно лягане с нетърпение.
Тих, бял Дунав се вълнува… и ние покрай него, само дето не беше толкова бял, май.
Ден 1ви
За мен деня започва доста по-рано от на всички останали във вилата- 7.00ч (спокойно това е последния път, в който ставам пръв).
Всъщност си има причина да го направя, лека загрявка 100-тина километра до София и обратно, за да взема спътничката ми, която е била на работа предишната нощ до 6ч. Мариана (Мъри) – освен, че не е спала тази нощ, никога през живота си не се е качвала на мотор… и идея си няма какво я чака. Явно и на мен акъла ми не е кой знае колко, за да предложа такова пътуване, но все пак винаги има вариант да я кача на някой автобус преди да напуснем България, ако не ѝ се понрави. Първия тест е 50км до вилата…започва със сериозно стискане на якето ми при всяка неравност в София. Постепенно се отпусна и само на много големи неравности на магистралата имаше същата реакция. В 9:00ч сме на бензиностанцията над вилата, тъкмо са пристигнали и другата част от групата. От Търново и Летница- Илия, Цанко и Нина и за разлика от мен не са имали късмет с времето и ги е валял здрав дъжд при +3 градуса. Както каза по-късно Илия „Гледах термометъра на мотора и изчаках да стане 4 градуса, за да им покажа, защото не можех да си свия пръстите от студ за 3”. Е, тръгнало им е по вода. Пристигайки на вилата всички са станали и групата е в пълен състав готови за тръгване, но преди това кафе и строева проверка пред майка ми.
Маршрута е Ботевград – Видин – Брегово – Пожаревац – Белград. До границата всичко мина без проблем, времето ставаше все по-топло и всичко подсказваше за това което предстои – кееееееееееееф. Естествено не липсваха и изненади, Илия си забравил зелената карта в Търново и затова си извади нова на границата. И точно на същата тази граница акумулатора на Ники умря напълно и до Хърватска палеше с бутане. Това, което очаквахме и заради което избрахме този маршрут бе пътя покрай Дунав, и той не закъсня. Прекрасно и спокойно дефиле, на което май повече се насладиха девойките зад нас, ние си имахме завои. Спирахме тук там да погледаме, да направим някоя снимка и пак по „конете”.
Привечер, живи и здрави пристигнахме в къмпинг „Дунав” Земун. Там се събрахме в пълен състав, двуколесните пътешественици, и групата се увеличи с още 2 мотора – Вальо и Мариана, Тошко и Адриана. Те бяха тръгнали по-късно от София и директно по магистралата. Вечерта всички заедно, на масата дълго си говорехме за изминалия ден и предстоящите. Преди да си легнем, когато разопаковахме багажа, установих леки поражения по дисагите…явно лягайки тук там повече по завоите, и спалния чувал под единия крак на Мъри са причина за близък контакт с гумата. За щастие щетите не бяха големи и на сутринта ги оправих с подръчни материали. Настанихме се, всеки в своето „цвете” и заспахме блажено. Уморени, щастливи, понесени от приказни сънища.
Ден 2-ри – От Дунав до Корана
(така ще е до края, затова повече няма да го споменавам)
Закуска, оправяне на багажа, доливане на масло в моторчето, то още от Малта много си го обича. Крайна цел на днешния ден – Хърватска, Плитвишки езера – къмпинг Корана. Главен водач на групата от този момент е Вальо, с помощта на „Леля” (Знаете онзи глас от GPS-а дето казва: „след 5км завийте на ляво“- е това е Леля).
Влизайки в Хърватска си казах: „ Ето, пристигнахме. Много е красива, сега трябва да и се насладя максимално.” И дишах дълбоко, за да усетя ароматите във въздуха. Последваха малко от онези километри по магистрала, в които оставаш сам със себе си и мислите ти, особено ако не си взел мп3ка като някои по-умни.
След магистралата, Леля беше избрала уникален път, който дори имаше и черен (подготвен за асфалтиране, но там явно са по-умни и пускат колите да трамбоват и след като асфалтират, няма проблеми с вълнообразните форми като при нас).
Беше все още светло, когато пристигнахме и мога да кажа само едно: „Е това е къмпинг” – хубави бунгала (много, но достатъчно добре разпръснати за да не си пречат), хълмове и поляни с окосена трева, като голф игрище, общи бани от който не ти се излиза (имам предвид поддържани, да не си помислите нещо друго), ресторант, включена закуска при нощувка в бунгало, безброй кемпери (предимно немски)…абе, да ти е кеф да отидеш там. Късно през нощта групата стана в пълен състав, след като директно от България пристигнаха Веселка (половинката на Илия) и децата на Цанко и Нина, само че с кола, но за сметка на това пълна с провизии за следващите дни, куче и акумулатор за Ники (по спешност свален от мотора на Ради). Пак е време за сън, и този ще е хубав, знам го със сигурност. А утре…чака ни дълг преход, но без мотори. Лека нощ.
Ден 3ти – Плитвишки езера – да полудееш от кеф
Всички са станали преди нас, имам спомени в просъница, че ме питаха за гедорето, което носех. И когато станах вече бяха монтирали новата батерийка на мотора на Ники. Програмата от тук беше ясна – Плитвишки езера. Няма много за разказване този ден, не защото нищо не се случи, просто ще ми е много трудно да ви го опиша с думи…но има за показване. Който не го мързи и му е интересно тук са всички снимки от разходката. Ето ви все пак няколко, да ви подразня.
След всичко това, си направихме поредната приятна вечер на масата и сладка раздумка, така ще е до края на пътуването, всяка вечер.
Ден 4ти – Разходка с влакче в пещерата
Още през нощта беше започнало да вали, не много силно, но за сметка на това продължително. Не мисля обаче, че това направи впечатление на някой, все пак е лято, а и всички ни е валяло на моторите, ааа само на Мъри и беше сефтето. Днес групата се разделяше на две: едната отиваше директно на хърватското крайбрежие, а другата я зовеше Словения и едно специално място там. Една голяма мечта на Вальо, беше на път да се сбъдне, а ние решихме да го съпътстваме и да споделим мига с него. Четири мотора (Вальо, Ники, Тошко, аз и девойките ни) тръгнахме към 9ч от къмпинга, минахме покрай езерата и дъжда спря… заедно с него и ние!!! Гледаме Вальо, нещо почуква Леля…”Леля нещо се обърка, обръщай…” и пак през дъжда, кефффф. Минахме през уникален горски път, който ни съкрати доста километрите. Излизайки на главния път, дъжда остана зад нас и скоро бяхме сухи. Стигнахме крайбрежието и по него нагоре към словенската граница. По пладне зърнахмне и крайната цел – Постойна. Най-голямата туристическа пещера в Европа с дължина 21км, в част от която се возиш с влакче. И в която има някави гадинки, които можели да издържат без храна 7 години. Протей или човешка риба, в тази пещера били най-големите. Направихме обиколката, но за съжаление, не ни остана време за замъка, който е построен на входа на пещерата. Здраве да е, нас ни чака още път обратно към Хърватска, по най-красивата част от маршрута – адриатическото крайбрежие. Това трябва всеки да го види, пожелавам го на всеки един пътешественик.
Вечерта по-тъмно стигнахме в къмпинг след Риека, който още не беше много обитаем, но беше идеален за една вечер, а и на брега на морето няма от какво да се оплакваме. Този къмпинг беше една от критичните точки от моето пътуване. По предварителни планове на следващия ден трябваше да си тръгна към България и то чак към Каварна, по работа – концерт с Мария Илиева. Не ме питайте как се чувствах. Две вечери по-рано бях пуснал смс с въпрос, дали няма как да не се връщам, но по-доста завоалиран начин. Отговора беше в същия стил, и така няколко пъти до днешната вечер. Седяхме си на брега в едно кръчме и аз мислех, че пия последната си биричка с компанията от това пътешествие. Но след поредните няколко критични смс-а дойде и най-очаквания: „Дезай и бъди щастлив” …аааааа откачих от кеф, такава радост човек рядко изпитва. Това беше най-хубавата промяна в плановете ми. Искам вече да е утре…
Ден 5ти – Това не се описва с думи, трябва да се преживее…
Деня започва с поредното непознато преживяване за Мъри – вдигане на паднал близо 250кг мотор от земята. Естествено пак сме последни. Аз бързам да наредя багажа и да стегна коланите та леко предобрих нещата и прекантарих мотора. С помощта на Мъри го вдигнахме без да разопаковаме. Аз съм свикнал не ми е първи път да го търкалям по земята, така че всичко е наред, а дори не предполагам че такава случка може да е предвестник на един от най-невероятните дни в живота ми… да бях поет или поне малко по-интелигентен, да ви опиша как се чувствах, ама ей на- не съм, добре че има снимки. Гледайте и ще разберете.
Е това се казва да полетиш от щастие. Ако се загледате, на една от снимките все едно съм на мотора.
Вечерта пристигаме в Zadar и търсим място за спане. Попадаме на къмпинг в двора на една къща точно на брега на морето. Тогава разбрах и що за хора са хърватите и защо ние никога няма да имаме държава като тяхната – собственика още при първия въпрос за спане, ни каза да си ходим и да търсим друго място защото при него не било добре…. WTF?!??! След кратък разговор разбрахме, че правят ремонт на улицата и канализацията точно пред къщата (ние това си го видяхме, ама не е нещо, което да не сме виждали и у нас), и сутрин в 9ч започвали да копаят и ставало много шумно…хаха този май не е ходил в Слънчев бряг. В крайна сметка останахме при него, имахме време и за плаж и за биричка и за сладък сън.
Тази вечер пристигна и един неприятен смс от Цанко: „Нашето момче падна”, иначе казано Илия е изправил един завой. Деня започна с падане, така и завърши, но както казват „Който не кара, той не пада”….
Ден 6ти – 5 звезден къмпинг
Тръгваме към Orebic и къмпинг Адриатик, където са останалата част от групата. И въпреки, че не ни се мърдаше от крайбрежието с уникалните му завои и асфалт, на който буквално мотора залепваше, времето малко ни притискаше и се наложи известно движение по магистралата. А там постоянно си разменяхме местата и се изпреварвахме, само и само да не заспим от скука, както направиха нашите спътнички. И в това има тръпка, да усетиш каската зад теб да се удари в гърба ти, но не защото си върнал газта. И след това просто си знаеш, че някой спи зад теб, и внимаваш да не мръднеш, да не го събудиш случайно, хахаха жалко че нямаше как да го снимаме това, просто всички фотографки спяха.
По пътя срещнахме Цанко с колата, който отиваше към болницата да вземе Илия. Последствията, както казваме са „малкия дявол” – малко ще походи с патерици, и преждевременно прибиране в БГ. Скоро се настанихме в най-приказния къмпинг, който съм виждал, 4 звезден, може и 5 да е. Следващите 2 дни оставаме да мързелуваме в него.
Ден 7ми – Разходка с лодка…
Сутринта дойдоха да си приберат „нашето момче“.
Вальо и Марианчето си тръгнаха към БГ защото имаха работа и са имали доста дълъг преход, нещо което се оказа, че ни чака и нас.
Ден 8ми – Перлата на Адриатика
Не ми се тръгва, ама никак. Един ден ще се върна пак. Цялата група се отправяме към перлата на адриатика – Dubrovnik. Спокойна разходка из стария град и последни снимки от пътуването ни…Странно, защото не свърши тук. Напротив пред нас бе най-дългия и изморителен преход, около 12 часа, бавно и с много емоции каране.
Минахме Черна гора и Албания и стигнахме до Македония и Охридското езеро.
За Черна гора няма какво да кажа. Със сигурност обаче не бих казал и нищо лошо. Поне от транзитното преминаване. Обаче Албания…за нея има какво да се каже. И колкото и странно да е всичко там, колкото и да не искахме да оставаме да спим там, тръпката от преминаването през Тирана е незабравима. В началото нямаше нищо шокиращо, нормални малки пътища, малко коли и т.н. до момента, в който се качихме на магистралата, и да се кара от време на време в насрещното е нормално. Това ни накара да върнем газта и да не се отпускаме. Което в един момент се оказа много разумно нещо, защото магистралата просто свърши, без знаци и табели и с една голяма купчина с камъни…баууу и след нея движението започна да се засилва, доближавахме столицата и хаоса на пътя ставаше още по-голям. Абе доста вдига адреналина шофирането и лудницата в центъра на Тирана. За капак се разделихме и загубихме. Докато се изчаквахме имахме време да погледаме и да се върнем назад във времето и България пред 90-те, всичко се продаваше по улиците и светофарите, обменяше се валута и т.н. По тъмно се събрахме на другия край на града и се отправихме към Македония. Идея си нямам по какъв път минахме, знам само, че беше високо и с много завои. И албанците ни изпреварваха цялата група в продължение на няколко завоя, без изобщо да им пука дали има някой срещу тях или не.
По същия психарски начин от тъмното се случи да изскочи една каруца от малка уличка без светлини … абе як тренинг на психиката е шофирането в Албания, препоръчвам ви го. И да, много ми се иска да се върна по светло да го видя този път като хората.
Някъде около полунощ, смазани от умора стигнахме езерото и се набихме в първия ни попаднал хотел. Въпреки малко високата цена, нямаше време и желание да се търси друго. Знам само, че заспах светкавично бързо и безпаметно и по същия този начин се събудих след малко, за да погледаме гледката от терасата с Мъри…
Ден 9ти
Намерихме хотела за мотористи и хапнахме в ресторанта му, а Тошко и Ади останаха още няколко дни там. На път за него мен ме спря полицай… без каска, в забранена улица. Правя се на луд, той също и ми разправя: „Ти без каска 20евро, тя без каска 60 евро… и забранена улица ….” Баси що за мойта глава само 20 евро, а за нейната 40 ??? както и да е, нищо не му дадох.
От Охрид до границата ни съпровождаше зверски горещ вятър и жега. Но поне не беше безкрайно пътуване като предишния ден. Влизаме си в България и ….оооо вкъщи сме си, добре дошли – „карането по пътища е на ваш собствен риск”, а пясъка и дупките са от нас. И като за финал реших да си направя експеримент на първата бензиностанция. След като сме в европейския съюз или поне така се бият в гърдите политиците ни, би трябвало да мога да си платя с евро… познайте дали успях. За сметка на това през цялото пътуване дори в държави, които не са членки на евро зоната си плащах без никакъв проблем, правете си сами изводите.
П.С. и понеже съм голям мързел и докато напиша този пътепис, се събра материал за още три – Турция , Румъния и Гърция (остров Закинтос).
Ето го целия маршрут: