Пътепис от Веселин Куршумов
Вече ми става навик да се подготвям за дълго пътуване.
Това макар, че явно не ми се отдава добре е един от най-прекрасните моменти.
Плановете бяха за Италия, но моят верен приятел Вальо няма да може да пътува поради инцидент. Обещали сме си да го направим заедно и за това трябва да сменя трасето. За щастие старите приятели Ники и Петя в компанията на Денислав (Габровеца) имат план за разходка до Черна гора.
Планът е преминаване през Македония и Албания, с връщане през Сърбия.
Е, не е това което исках, но знам, че макар и с предубеждения, сега когато се връщам съм щастлив и доволен…
ДЕН ПЪРВИ – ПРЕПУСКАНЕТО
Както предполагате, 4 сутринта вече се обличам за да започна голямото пътуване.
Мястото е в София, където трябва да се срещна с таз годишните ми съотборници и евентуално ще бъдем изпратени от приятелите ни от столицата (ако станат толкова рано де).
На магистралата е тъмно, но моето настроение е коренно различно. Макар, че стрелката на километража не стои мирно и предвещава късане на жилото, аз упорито си се смея сам в каската и се наслаждавам на хубавата музика която предварително качих на джипиеса си.
Ниско прелитащи птици и колегите им с метални крила са единствените, които ми показват вярната посока. За пореден път пак крещя сам на себе си…
След Траянови врати се сещайте как се променя температурата. Понякога си мисля, че когато я минавам направо сменям сезоните. Пускам парното на 6 и отварям по-широко очи с надежда че изгряващото слънце ще прогони студа.
По околовръстното стигам до уговореното място за кафе с добри другари.
Пътят до Кюстендил не ми е интересен. Откъсъци от нова детелина край София и ремонти по пътя не оставят следа в съзнанието ми. Това което предстои макар и да съм го изпитвал вече, кара душицата ми да трепти и пърха от щастие. В моменти като този разбирам, че ако съм жив и здрав, най- голямото щастие за мен на тази земя е да съм върху любимият мотор и на подобно пътуване.
Спираме да заредим и отново пием по кафе. Проверяваме последно дали важните неща са с нас и се разделяме с Валката.
Границата е мината и вече сме Макета…
Чувствата са смесени. Усещането е все едно съм си у нас.
Обядваме в интересно етно заведение по пътя и подгонваме магистралата за столицата на другата България.
Малко дъжд ни дава време за почивка на един от пунктовете за плащане на такси. Денислав не пропуска да полегне върху мотора и да привлече вниманието на преминаващите покрай нас коли. Когато дъждът намалява, тръгваме и изгубваме посоката с грeшно слизане от магистралата…
Редовното объркване на пътя връща усмивките и така не притеснени влизаме в Скопие придружени с дъжда.
Спираме на сушинка и се опитваме да чуем езикът, на който говорят наоколо. За момент си помислих че сме в Париж.
Тогава се сещам, че съм попаднал не къде да е, а в центъра на света.
Тази година Петя е подбрала местата, на които трябва да обърнем внимание и ни покатерва високо над световната столица за да я огледаме от горе. Сякаш знаеща намеренията ни, лейката над нас решава да ни даде малко време и спира да ни напоява.
Стигаме до лифт станцията от където по бързата процедура ще покатерим върха. Не мога да не призная на mакедонците, че са
грандомани, но за сметка на това всичко ми изглежда чисто и подредено. Паркинг, оградки, беседки. Велосипеди и работилница под наем. Изглежда eвропейско, нещо което в нашата страна скоро няма да постигнем…
Спираме да се опаковаме добре, защото от тук към Битоля явно ще ни е все по вода.
Чудно ми е сега къде се намирам. Без да разглеждам съм сигурен, че тук са показани всички велики Македонци от откривателя на Америките, до първият човек стъпил на луната.
Опаковани като космонавти и ние политаме след Николай и неговата совалка. Целта е Битоля, където мислим да нощуваме, евентуално. По пътя се опитваме да открием археологически комплекс, но напредналото време и дъжда както и липсата на обозначителни табели ни карат да го пропуснем.
На входа на града спирам такси и го питам за място където да нощуваме. На развален Български получавам инфото, което ни е нужно и тръгваме по следата.
Трудно намираме място за спане тук. Някой от хотелите са заети, а други прекалено скъпи. Решаваме, че е късно да продължаваме напред и се настаняваме в кипро ретро хотелче почти в центъра на града.
Цената е малко над очакваното, но липсата на време и изминатите километри ни карат да приемем. Освобождават ни място за да приберем моторите под навес, зад масите на външният ресторант, където хората си хапват нещо сладко. Въпреки това заключвам къде що мога.
Разпъваме дъждобрани и екипи къде както може, взимаме топъл душ и с уговорка за празненство се настаняваме на масата в ресторанта.
Хубаво е! Емоцията е като на победител, откривател или истински щастлив човек…
Проверка на моторите отвън и приказка на Денислав с една жена работеща тук, запечатва една реплика в главата ми. Попитани от къде сме и давайки отговор от България, възрастната жена срещу нас казва с невероятно почитание “ Аааа, майка България…“
Що за държава сме ние щом такива думи и уважение се чуват от онези които са далеч от нея ? Опа, това е тема на друг разговор. Реалноста се връща бързо като знам, че пак на мен се падна честа да спя с Денислав в една стая. Добре че леглата с две.
ДЕН ВТОРИ – ИСТОРИЯ
Казват, че утрото било по-мъдро от вечерта, но единственото което усещам когато се будя преди да се е обадила алармата е луда еуфория…
Колегите ми също са на крак и обратното опаковане започва.
Кафе, преглед на машините и на багажа. Не успешен опит да се сдобия с македонска халба за бира и сбогуване с персонала на хотела.
Време е да напускаме премиерският апартамент.
Гоним покрайнините на града, където ще посетим останки от древен град.
Скоростта е като за разглеждане и ми помага да разбера колко са напред съседите ни. За разлика от нас, те не мият колите си в автомивки, а в някакви огромни перални.
Ранният час няма да ни позволи обаче, да видим това чудо на техниката.
Пристигаме първи и паркираме на възстановен античен паркинг, малко преди касата. Денислав споделя, че няма място в единственият куфар и няма къде да побере толкова много история…
С луд смях оставяме Габровеца да пази машините и хукваме назад във времето.
Тогава не можа да ни навика и ние доста се позабавлявахме
Хераклия определено е добро начало на часът по история, който предстои днес.
От тук следваме посоката на слънцето и се отправяме към Преспанско езеро. До там пътят е спокоен и имам време да запозная с Петя тези от вас, които я виждат за първи път.
Мъниче с огромно сърце и необятна душа. Усмихната , топла и цветна. Пълна с емоции и жажда за живот. Готова винаги да помогне и да поеме тежестта на товара, когато трябва да помогне на Ники, да ремонтира мотора на пътя.
Майсторът се справя бързо и скоро сме високо над езерото, където Петя, в ролята си на учител, ще ни запознае с това, което ще открием днес по пътя.
Няколко завоя, леко ускоряване по билото и гледката към Охридско езеро отново ни кара да отбием от пътя. Под нас се виждат серпантините, които след малко ще прегазим, за да се спуснем до пътят, който днес ще ни отведе към едно
българско местенце, носещо огромна стойност за всички нас.
Времето за снимки не е най-подходящото така че се се извинявам че вероятно част от снимките няма да ви докарат емоцията която предизвикваха у нас.
Намаляме на входа на комплекса в търсене на място за паркиране. Питам местен къде мога да оставя моторите, за да ми е по-спокойно, а той ми отвръща да карам още навътре. Харесва ми, че мотоциклетът има това преимущество. Минаваме през огромен паркинг и пазар, купища хора дошли до това свято място. Стигаме и спираме там, където сушата докосва водата.
Решаваме да се разделим на две. Петя и Ники се качват до манастира, а ние се шляем по пазара и брега, за да имаме наблюдение над багажа ни по моторите. Няма да ви покажа ресторантчето с чистите и пълни с риба води на реката, нито двора на манастира, а шадраваните и пауните из него. Тук сме за друго. Дори сега, когато пиша това ритъмът на сърцето ми се променя.
Не знам кое е истинско и кое реставрирано. Взирам се в основите на храма, търся разликата. По принцип не съм набожен и рядко влизам в църкви, но това тук се оказа коренно различно усещане за мен.
Тук сами трябва да намерите своята история. Моята си остава там, където ѝ е мястото- в сърцето ми.
Събираме се и потегляме, разминавайки се с голяма група истински рокери- немци със странни возила, много кожа и типичното за представителите на тази класа облекло. Да не пропусна брадите им и черните очила. Помахах им- никой не ме отрази…
Караме бавно и разглеждаме крайбрежието, като същевременно оставяме Николай да намери място където да обядваме.
Не след дълго имаме перфектното такова.
Няма такова удоволствие и в 5 звезден гурме ресторант! Да откриеш уникално място където Петя да застели с покривка от дома, да изкара дъската за рязане по-малка от дланта ми и всеки да нареди по масата каквото има. Което не означава, че ви каня на масата ни. Не четеш ли бре, веднага ми върни филийката!
След като хапваме прилично и олекотяваме багажа си, очертаваме маршрута до края на деня и събираме масата. Събираме отпадъците в една торбичка на която по късно ще намерим казан не къде да е, а в Охрид. Важно е да се отбележи, че присъствието ни не трябва да оставя следа по територията на тази хора, а само в съзнанието им. Е и в местната преса разбира се, но за това по- късно…
Няколко минути по- късно влизаме в града и спираме да заредим. Първата ни цел е да се качим на самият връх, където Македонците са превзели и окупирали Самуиловата крепост.
Не много трудно се озоваваме точно пред вратата на домът Български. Оставяме конете и багажа под надзора на мила женица, плащаме си и влизаме вкъщи.
Оглеждаме се, попиваме, опитваме се да си представим как е било преди. Задавам си въпроси на които няма отговори. Огромните знамена още повече ми пречат…
За момент в главата ми навлиза безумен план. Съобщавам на другите как искам да сваля знамето от там и да развея едно друго, Българско ТДМ-ско бойно знаме… Трезво ме съветват, че личният състав не е на лице и сме толкова малко, че няма как вратите да покрием само, камо ли да браним цялата твърдина. Е, другият път може би.
Евала за ентусиазма! Но каквото и да говорим факт е, че хората поне пазят и се опитват да развиват това, което е останало по земите им. Съвсем случайно попаднахме на кладенец пълен с монети.
– Вероятно хазната се намира тук – помисли Денислав.
Последва проучване, заради което в местният вестник „Охридски хроники“ на следващият ден излезе долна инсинуация.
„Български бабаити се опитват да отнесат Македонското злато“
Задържаните по случая съучастници са отказали да сътрудничат и да дадат информация, защо така известен, като „Бобан левио мигач“ се е опитал да посегне на най-голямото съкровище на света.
Историята не знае как се е развило всичко по нататък, но според запознати, Денислав след този ден е бил усмихнат постоянно.
Усмихнат бях и аз защото след обиколка по местните заведения, успях да увелича колекцията си от халби с местна такава.
Последва плащане на сметка и търсене на Биляна за която дочухме, че някъде наоколо белила платната си.
Лесно намерихме мястото, което подобаващо и като всичко останало бе чисто и подредено. Хубав парк, ресторанти, паркинги, всичко е направено за да предизвиква усмивки. Не пропускаме да запечатаме момента над изворите.
И надбягвайки се с времето да продължим нататък. Охрид е град в който можеш да останеш повечко време, но за нас той е попътна точка и трябва да го напуснем. Пътят ни отвежда в Струга, мястото където езерото се оттича и продължава своят път също като нас.
Тази вечер времето е добро и всички единодушно сме за нощувка на палатка. Албанската граница е близо, така че мястото трябва да е тук някъде. Първоначално почвам да търся места, където да спим сред природата, но в непозната местност и то такава трудно се намира такова за кратко време.
Разделяме се и след минути Ники се връща с новина за хубав евтин къмпинг на брега на езерото. Супер !
Собственикът ни посреща с поднос в който има малки чашки с ракия. Дали имам какво да добавя?
ДЕН ТРЕТИ – АЛБАНСКИ
Поредното събуждане преди часовникът.
Събуждам се заедно със слънцето и отивам да го поздравя.
Винаги ставам преди другите. Така „ритуалите“ ми сутрин не забавят групата и рядко се налага някой да ме чака. Вадя примусът и слагам да топля вода за кафето. През това време ще ви покажа групата, която се появи късно снощи и се настани до оградата на нашият къмпинг.
Сладурите се настаниха и веднага почнаха да купонясват. Поздравихме се, разменихме няколко думи с поредица от наздравици и ги оставихме да се радват на тяхното си пътуване. Радваха се до късно и сега сладко спят до любимите си.
Без палатки които да събират сутрин, направо на тревата. Олеее, водата…
Правя кафе и топля нова вода за останалите. Започвам да стягам багажа и да разбуждам групата. Не, никой не ме мрази, че ги вдигам толкова рано!
Всеки един от тях е попивач на моменти, като мен и никой не обича, да сънува до късно.
Закусваме край езерото, наблюдавайки лодките с рибарите и тихо бъбрейки, за да не разбудим останалите около нас.
Избутваме моторите и потегляме към границата. Кратка езда по последните македонски завои и ето я границата с Албания. В друга ситуация бих се притеснявал, но след преминаването ни през Косово и лутането в столицата Прищина, тази държава е просто част от пътя. Въпреки всичко, планът е да не се моткаме много и вечерта да спим някъде в Черна гора. Нареждаме се на опашката, колите не са много и ще минем бързо. Митничар ни подканя да се отделим и да влезем в тунела от където минават пешеходците… Тясно е, но минаваме внимателно и бързо ни пускат в тяхната държава – страната на магаретата, бункерите и феновете на Мерцедес.
Спускаме се бавно от планината и не спирам да броя малките бункери осеяли склоновете около нас. След време трябва да приключа защото цифрите ми свършиха… Освен това, друго привлича вниманието ми. Маркучи застопорени с камъни, издигат струя вода на около 3 метра, напомняща фонтан в парка. Чудя се! По-късно разбирам, че тук системата е причудлива автомивка!!! Виждам кола застанала под падащата от горе вода и младеж който усърдно се мокри и търка- шашнат съм!
Отклоняваме се от трасето което чертае джипиеса, защото табелите ни качват на магистрала, която още не е отворена. Е, местните карат защо не и ние. За жалост спестеното време ще ни лиши от прекрасен и страшен път, който определено си струва да се кара!
Нищо, следващият път.
Да, не сте се объркали, това е в Албания. Години по-късно разбрах, че тук са най- големите находища на Битум и асфалт. Tунелите им са европейски, за разлика от нашите. Е, освен Мерцедеси срещаме и всякакви други чудати машини.
Очаровани от пътя и навлизайки в Тирана, претърпяваме пълен шок, когато магистралата, като отсякана и без никакви предупредителни табели, се превръща в черен път, който по малки и завъртяни улички, ни включва в натоварен булевард.
Натоварен ли казах? Няма такъв трафик!!! От всички страни свирят, натискат те – ужасно движение. Бързо ни става ясно и взимаме решение изобщо да не търсим центъра, а направо да бягаме по пътя напред. Опитвам се да затворя лентата за да се съберем и отзад почват да ми свирят. Зъбя се, ако искат нещо ще ме ядосат. Показвам юмруци и имитирам непукизъм. Когато сме заедно се опитвам да пробия колоната като не спирам да мигам и светкам на предните. Почти не ми се получава…
Стигаме черешката на тортата на едно, колело където полицаи се опитват да въдворят ред – никакъв шанс !
След това пътя става няколко ленти в една посока и бързо се измъкваме. Спираме да заредим в края на града и да си починем, след последният час мъчно провиране. Бе бях слушал истории, но реално да го преживееш… После защо съм бил отбягвал големите градове.
На път за границата минаваме през малко градче Лезха. На един от върховете около града е разположена стара крепост, която няма как да подминем.
Интересно място, като за случайно намерено. Петя отново се отнася на някъде. Обещава да ни покаже друго подобно, за което се е подготвила, в Шкодър.
На мен и тук ми харесва, макар че е някак пусто, няма живец в този град. Само ние сме тук да му се не види.
Дали да не ги издам на полицията, че от сутринта не са се спрели да се щурат из пътищата на страната. Без винетка, без пътни такси, ей тъй просто си карат. То пък аз и да кажа, ще се измъчи момчето с този мотор да ги гони…
След още няколко изминати километра из тази чудата държава, влизаме в град Шкодар. Тук е крепостта Розафа за която Петя спомена по-рано. Лесно я намираме, а и как да е друго яче, като няма нищо по видно от нея тук.
Последните няколко метра не са за хора със слаби сърца. Хлъзгав паваж с ужасен наклон и обратен завой за капак на всичко… Залегнал над резервоара напрегнато се надявам да не последва онова, за което мисля.
Преди крепостта, пътя е като хребет по който се чудиш къде да стоиш.
Минаваме портите, любезно поканени от пазача и спираме там, където някога са стоели конете на господарите в този дом. Дори не ми се мисли как ще се измъкнем от тук след това.
Тръгваме на разходка. Тук Историята е пожалила доста повече и лесно можеш да се върнеш в годините на строежа.Още повече след историята която чуваме от нашата учителка. Признавам, че не помня с подробности историята, но част от нея ще ви споделя.
Трима братя се опитват да построят дом на върха на това възвишение. За жалост след всеки опит то се руши. Разбират че трябва да вградят в стените жена, за да е здрав строежа. По- големите хващат съпругата на третият брат и я зазидват в стената като оставят по нейна молба едната и ръка за да гали детето си и кракът и за да може да го люля…
Запленени сме, къде от разказа, къде от страхотната гледка на виещата се река в краката ни. Красиво е, много.
Обикаляме из двора, обсъждаме всяко място, намираме дори част от одеждите на единият от братята.
Ако за миг спрете да виждате синьото небе и тревите наоколо, веднага ще се озовете в един истински средновековен замък.
Лесно се мечтае тук, трябва само да поискаш.
Обикаляме за последно и се възхищаваме, като малки деца, получили безплатно представление в цирка.
Отправяме се към тунела и после по конете. От тук до границата са няколко километра. Ники тръгва първи, спуска се лесно. Виждам как Петя се качва и изчезват. Мой ред е. Усещам напрежение още преди да стигна до завоя. Трябва да успея да завия без да спирам и без да се хлъзна. Засилвам се а съм на първа… Не пипам спирачките докато не дойде асфалта, после се хвърлям на спирачките. Спирам мотора и чакам Денислав. След като благополучно слиза, му казвам да настигне Ники и да му каже, да ме изчакат на моста. Днес напускам тази страна и трябва да намеря халба. Спирам във всяко заведение и питам с жестове и развален английски. Не оставам разбран. Няма време, бавя се много. Спирам отново преди да тръгна обратно. Младо момче ми отвръща любезно че има халба. Питам го дали е от Албанска бира. Потвърждава! След въпрос за цената ми стиска ръката и ми казва, че за него е удоволствие- подарък. Щастлив тръгвам към моста, но там не намирам никой. Ами сега. Връщам се отново по същият път, но няма никой никъде. Лошо, сега онзи рошавият ще се ядоса и ще се размрънка. Решавам, че няма време и тръгвам по пътя към границата. Два завоя след това ги виждам. Спирам до тях и бързо се извинявам и парирам нападението, ухилен
до уши с новината за халбата… Размина ми се. Лесно минаваме границата и вече сме там за където сме тръгнали- Монтенегро.
Спасяваме представител на местният вид и взимаме бързо решение да се отделим от главният път, който се движи покрай морето, за да караме по малък път, който се вие по билото високо над Шкодарско езеро.
Страхотен избор и невероятен път. Няма никой, само ние и старите дървета.
А около нас е просто очарователно. Мисля че точно в този момент набрах височината, която ми е нужна, за да се чувствам на върха на щастието.
НАЙС А ?
Идва време за търсене на място за спане. Започваме спускането и аз тръгвам, да проверявам всеки страничен път за интересно място за нощувка.
Тук не става, там не става и влизаме в Вирпазар. Питам на няколко места, но цените ни се струват високи и решаваме просто да изпием по бира. Докато другите спират, тръгвам да проверя на бързо в другата посока дали няма нещо на 5-6 километра. Не намирам нищо и се връщам за наздравица.
Обикалям за да търся халба…
Караме почти до Подгорица. Нощта наближава и нямаме много избор. Влизаме в полето и започваме да се лутаме по черни пътища. Мястото не е идеално, но скоро ще се стъмни. Навираме се в храсталаците и спираме.
Недоволен съм, но няма на къде. Малко по- късно близо до нас минава влак. После се появяват светлинки на кола. Идва и друга…След малко минава още една в тъмнината. На всички ни е ясно къде спим вече. Както казва Денислав, намираме се в е……а на Подгорица
Лека нощ !
ДЕН ЧЕТВЪРТИ – ЧЕРНОГОРСКИ ДИАМАНТИ