пътепис от Веселин Куршумов
ПРИГОТОВЛЕНИЕ
Румъния бе първата държава в която излязох някога. 10 години по-късно, щях да се върна отново. Този път, групата ще е от 3 мотоциклета. Ачо и Весела от Божурище ще влязат първи, ние с Женя ще ги последваме, а Кънчо и Лили ще се присъединят към нас след няколко дни. Както обикновено, накичвам по мотоциклета всички налични куфари. Освен двата 7 литрови на роубарите, от няколко пътувания разполагам и с чанта над топ касата където стоят обувки, джапанки и сешоар. В основните куфари събираме останалия багаж и сме готови да потегляме. Този път също съм се подготвил с парите предварително. Обърнал съм достатъчно пари в Ронове, като съм взел и малко евро, малко левове и пари в карта.
Тръгваме веднага след края на работния ден. Планът за тази вечер е да стигнем до Велико Търново. На Павел Баня спираме за цигара с бързо кафе и изведнъж, Ради Райков и Мила насреща ни. Ама че съвпадение! На всичкото отгоре, се връщат от Румъния…
След като се разделяме, хващаме пътя за Шипка и започваме да катрерим прохода. Горе е мъгливо и студено за това време на годината. Температурата е 14 градуса, а ние решихме да пътуваме през Септември на Север с летните екипи.
В 21 часа пристигаме в старата столица. Настаняваме се в хотелче точно под стените на Царевец. Докато разтоварваме багажа, се наслаждаваме на шоуто звук и светлина но без звук ( не знам защо, дистанционното не е в мен ). Разхождаме се до центъра, където хапваме в единственото заведение което намираме отворено и със свободни места. Името „Щастливеца“ оправдаваме до момента в който не ни носят сметката… По почти пустите улици се насочваме към нашето хотелче където бързо прегръщаме възглавниците.
ДЕН ПЪРВИ
Сами сме, затова лесно ставаме достатъчно рано. Събираме багажа докато пием кафе и закусваме на верандата. Мястото нямаше да бъде никак лошо, ако не беше лекия недостиг на хигиена. Е, едва първия ден е и никой не обръща чак такова внимание на досадните детайли.
В 7.05 сме вече на път. Студено е колкото снощи, а мъглата кара 14те градуса да изглеждат някак по-студени. Докато разказвам на Женя колко сме се прецакали с тези якета, тя започва да ме окуражава че времето ще е добро. С една почивка за кафе и цигара, стигаме Русе 20 минути преди 9. Бързо минаваме границата и се качваме на моста.
Румъния е най-богатата страна на ресурси от злато страна в Европа. През 1869 в Тимишоара, се появяват първите трамвай в Европа задвижвани с коне, а през 1889 година става първият европейски град с електрически лампи по улиците. Друго интересно което се сещам сега е, че инсулина и първият самолет с реактивен двигател са дело на румънци. Тук е и най-голямата популация от кафяви мечки в Европа.
Час по-късно вече се борим на околовръстното на Букурещ. Женя изпада в лек шок от моето придвижване напред в километричното задръстване. Пътят няма да ни чака, затова и аз не се моткам. Пускам всичкото осветление и малко по-малко изпреварвам пълзящите коли докато се измъквам посока Бъзау. Стигаме там точно по обяд. Намираме крайпътно заведение, където се наслаждаваме на разкошни дебели пържени картофи и ароматни „мичита“. Вкусно и евтино. Жалко, че не мога да им опитам биричката сега.
С пълни кореми и отпочинали, отново се вливаме в трафика. Пътните знаци край нас показват ограничение 80, докато навигацията показва че максимално позволената скорост тук е 100 км. Решавам да се доверя на румънците които летят с над 120. Пътя позволява да се придържаме към най-бързите по него.
Точно в най-големите жеги пристигаме да първата интересна точка от това пътуване. Калните вулкини за които нямах много очаквания.
Признавам че останах приятно изненадан. Паркирахме мотора на паркинга и оставихме каските и якетата в кафенето. Взехме си вода от там и тръгнахме да катерим по пътеката нагоре. Има си ходене достатъчно, но то няма как иначе. Пейзажите са уникални. От високите до няколко метра конуси, до калните езера с диаметър от 1 до над 10 метра. Калта бълбука непрестанно, създавайки илюзията за топлина.
Когато обикаляме достатъчно, се спускаме към мотора и тръгваме към следваата група вулкани. На няколко километра се намира вече по-голям паркинг и тук калния феномен е много по-лесен и достъпен. Паркираме на сянка, плащаме паркинг и такса за вход и се смесваме с тълпата.
Калните вулкани в депресията Берка, се нареждат на второ място по значимост в Европа. Те периодично изхвърлят кал, вода и газове.
Докато се чудя на балончетата, едно хлапе успява хубаво да се потопи в едно от „езерцата“. След него майката също хубавичко се омазва докато го извади. Правим още няколко снимки и продължавме към последната група. Тя е отдалечена и се налага да се кара по черен път около 2 километра. Изпитанието си струва, тъй като се оказваме единствените посетители. Това място е идеално за Габровски групи, поради това че тук няма такса за вход…
За момент ми се иска да се потопя в калта и да остана така. Не съм наясно до колко обаче това е възможно поради дълбочината и ефекта върху кожата.
След 2 часа обход се налага да потегляме напред по трасето. Този феномен е рядко явление и за това си струва да му отделите внимание.
След час каране, започвам да губя интерес от пътя и се оглеждам за добро място където да спрем. Уморени от деня, знаем че кратка почивка и кафе ще ни подействат добре за последните километри. За съжаление явно ще пристигнем късно в Брашов.
Пътя е добър на моменти и неприятен в други. Докато се радвам на серпентините, псувам настилката. Днес определено беше 50/50 относно състоянието на пътищата.
След малко объркване намираме апарт-хотела. На паркинга се оказва пълно с мотори. Изненадата е сладка, когато се оказва че част от тях са български. Денислав, Адуша и компания ще кръстосват с нас по едно и също време северната ни съседка. Компания им правят няколко румънски колеги.
Апартамента е страхотен! Луксозно, чисто и със всичко необходимо, дори излишни глезотийки. Взимаме си душ, обличаме се и тръгваме с другите към центъра.
Среащаме се с Таня ( всички които карат ТДМ знаят коя е ). При нас вече са и Ачо и Весела с които от утре ще пътуваме заедно. Намираме заведение на центъра където пием бира и се смеем до късно. После всеки поема към своето място на нощувка, след указания и план за утрешния ден.
Днес бе един мнооого дълъг ден. Изминахме 507 км. и сега е време за заслужена почивка.
ДЕН ВТОРИ
Утрото идва нетърпеливо. Закусваме набързо докато пием кафенце и преговаряме плана за деня. Днес ще се разходим в региона, като вечерта отново ще спим тук. Това ни помага да пътуваме с почти празни куфари.
В 8.30 взимаме Ачо и Веси от тяхната квартира и потегляме към Прежмер. Като за Септември времето е идеално, но мъглата и температурите малко над 10 градуса, карат тялото ми да дзъндзика…
Прежмер е известен със своята укрепена църква , една от най-добре запазените по рода си в Източна Европа . Поради тази причина е и част от световното наследство и е под егидата на Юнеско. За съжаление ще отвори чак в 10 часа, а ние нямаме време много да чакаме. Правим една обиколка за да я видим поне отвън и се чудим как пускат местните на молитва а ние не можем да разгледаме. Стените и са с дебилина до 5 метра и са високи близо 12. Макар да не изглежда толкова голяма, сградата разполага с над 270 стаи и можела да побере до 1600 селяни при опастност и нападение.За момент ми хрумва идеята да щурмуваме крепоста. Ачо не е малко момче, екипирани сме добре и имаме реални шансове да пометем лелката на касата с лекота…
Докато разказвам изтория за мястото на колегите ми, никой не ми обръща внимание. Ровят си в телефоните, сякаш там пише нещо интересно. Скастрям групата за неуважението към подготовката ми и тръгваме към Синая.
Мъглата вече започва да си отива. Вкопчила се като за последно в нас, ту скрива високите планини наоколо, ту разкрива чудни гледки зад воала си. В града вече няма и помен от нея. Гледките са страхотни. Интересно строителство и чудновати сгради допълват високата планина която сякаш обгражда Синая.
Определено перлата в короната на този курорт е замакът Пелеш. Горещо препоръчвам разходка до него и при възможност вътре ( зависи от времето с което разполагате ). Посетителите тук обикновено са доста и се налага да се чака дълго за да влезете вътре. Този път обаче имаме къмет и ще надникнем назад във времето. Съжалявам, че не мога да ви покажа всичката красота която предлага, но това е допълнителна настройка за да потеглите към него.
Следва разходка до задъненият проход Транс Бусеги. До него води тесен и изключително натоварен път ( Неделя е ), което намаля скороста ни, но дава спокойствие и време да се огледаме около нас. На билото сме малко след като минава обяд, това е идеално време за почивка и лека храна. Тук пътя се разделя, като единия води към същинския проход, а другия стига покрай един язовир до парк за почивка където има манастир и пещера.
Определено разкошен път. Тесен, с идеална настилка и широоока гледка наоколо. В края на пътя, паркиралите коли и пешеходците затрудняват придвижването. Наличието на крави и магарета само усмихва ситуацията. За протокола ще кажа, че наоколо има спряли много над 1000 автомобила… При повечко време, може да си направите разходка пеша до една от забележителностите в района – „Свинкса“
Ние естествено, не разполагаме с време за няколко часа по чукарите. Правим малко снимки, нахвърляме планове за следващата точка на спиране и потегляме към билото и разклона.
От тук ще завием по другото отклонение. Ако имате време, съветвам ви и вие да го направите! Пътя води красиво навътре в поредния национален парк. По някое време ще трябва да оставите моторите и да продължите пеша. Струва си! Алпийските картини се допълват от десетки малки сергии за храна и питиета насред гората. На фона на това, реката до която се намират е само поредния бонус в картинката. Пътеката свършва при скален манастир и пещера зад входа му. За съжаление, опашките в почивните дни са прекалено дълги за да ги чакаме.
Знаем, че не можем да видим всичко по пътя си, така че приемаме нормално такива моменти и ако не е нещо което наитина искаме да видим, просто продължаваме.
Наобратно емоцията от пътя отново се връща. Толкова се въодушевявам, че забравям ключа на куфара си… Когато спираме да заредим, осъзнавам какво е станало. Много искам да се върна и да го търся, но е ясно че това няма как да се случи. За шастие, Весела успява на гръцки да обясни на един румънски циганин какво искаме да направи. Беше ми хем тъжно, хем смешно – циганин да ми чука куфара…
Човека взе малък чук и тънка избивка и разглоби пантите на капака. Питате се това ли е начина, нали? Да, вътре са ми резервните клчове…
Влизаме в Брашов почти по тъмно. Взимаме по един душ, слагаме кат нови дрехи и тръгваме пак към центъра. Този град има моменти свързани и с нашата история. Тук умира цар Фружин ( син на Иван Шишман ), учил е Васил Априлов и е издаден „рибният буквар“. Намираме катедралата в която има орган с 4000 тръби и има най-голямата камбана в страната – 6000 кг. След Черната катедрала, намираме и най-тясната уличка в града. Първоначално улицата е използвана от пожарникарите, а сега е интересно мято за посещение. После пием по бира на центъра и хапваме леко.
От тук следва гостуване в квартирата на Ачо и Весела и още няколко бири.
Днес изминахме 213 км. и сме изклчително доволни от видяното. С една обеца на ухото за ключовете, има над какво да поразсъждавам докато заспивам…
ДЕН ТРЕТИ
Поради гостито снощи, днес отпуснах малко бонус време и тръгването е планирано за 9:30.
Ние както винаги ставаме рано. Багажа е събран и натоварен на мотора, а ние пием кафенце в готиния апартамент. Момчетата от Габровската група вече потеглят по своя път, а аз им подвиквам от терасата като им пожелавам хубаво време и попътен вятър.
Малко по-къссно и ние потегляме. Даваме ключа на Таня която ни съдейства и намери това разкошно място. След 5 минути сме пред квартирата на другите и ги чакаме. Преди да напуснем града, ще се поразходим отново до „въжената уличка“.
С ширина от 111 до 135 см. това е най-тясната улица в Румъния( вероятно и на балканите ).
Опитваме се да се заклещим няколко пъти и потегляме към Бран. Изоставяме големите и бързи пътища и се впускаме в красиви панорамни такива. Често спираме за снимки и после пак с пълна газ напред. Румънците карат бързо и лесно се минават километри когато откриеш пилотна кола зад която да се закачиш. Все пак се опитваме да спазваме някаква култура на движение и ако пилотната кола прекалява, просто продължаваме с нормално темпо докато се появи друга…
В Ръшнов спираме за закуска и кафе. И тук има какво да се види ако имате повечко време. В нашето пътуване обаче, на градчето не е отделено друго освен каквото видим по път.
С ококорени очи, вече можем да хукнем да дирим Трансилванските вампири. В Бран се лутаме докато намерим къде да спрем мотоциклетите. Място има, но аз искам да можем да оставим каски и екипировка спокойно върху моторите и да не се притеснявам. Когато откриваме правилното се разсъбличаме, взимаме по една маска и тръгваме към вампирския дворец. По пътя пазаруваме някакви кървави подаръци и се нареждаме на опашката. В замъка трябва доста да внимавате, особено ако сте висок, с големи стъпала и едричък. Тесни стълбища с къси стъпала и ниски сводове постоянно се опитват да ви съботират. След като оцеляваме в това предизвикателство, потегляме по пътя напред.
Днес трябва да се доберем до началото на Трансфагараш, където е се съберем с последната част от екипа – Кънчо и Лили.
Разкошен път който разкрива отново алпийски картини. Спускайки се към мястото на срещата, правим отбивка по ждрелото на река Дъмбовица. Тук е единственото място за което ни искаха пътна такса…Учидено търсех пари за да видя какво толкова крият та и цена му сложили.
Пътя води към резерват който е известен като каньона на мечките. Тук се намира и голяма пещера до която стига черен път с който аз не пожелах да се справя. Все пак отбивката си заслужаваше! Покарахме до където ми беше безопастно и обърнахме. Жалко че се изложихме пред тенерето. Оправдах се че нямаме време и затова обръщам, а Ачо само се усмихна и тръгна след мен.
Понеже минаваше обяд, седнахме да хапнем в едно кръчме по пътя. Храната е доволно, цената също. Лошото е само, че така ми се пие бира вече…
Понеже имахме време (спестихме го от пещерата) направихме още една отбивка до красив язовир в региона.
По това време ни хвана и трафика от прибиращи се към дома хора и животни.
Малко преди да стигнем къщата за гости, спираме за пазар, като без да се замисляте много, знаете какво най-много ще купуваме и този път.
Панагюрци вече са се настанили в най-хубавата стая (сефте) и ни чакат.
След само 219 км. паркираме моторите до този на Кънчо и групата вече е цяла. Мястото е много хубаво. Чист и подреден дом, с разкошен зелен заден двор. Беседки няколко приютяват гостите, и създават допълнителен комфорт.
След преговор на плана за утре, пием по още една бира и после всеки в своята си стая. Аз оставам да прегледам трасето още веднъж. Паля цигара сякаш съм сериозен пушач и потъвам в сладко опиянение. В този момент, не искам да съм никъде другаде…
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Ново утро. Моторите са един до друг, а всички ние пием кафенце в беседката на чудната градина. Настроението е гръмко и усмихнато, а аз се чувствам вече спокоен и готов да се предам на пътуването. Радвам се че се събрахме! А семейството – цветно, с малко Баварски привкус и повечко японска прецизност. Готови за планинската перла на Румъния – Трансфагараш. Тръгваме в 9.00 като бъро набираме височина. По пътя си изпреварваме много велосипедисти които имат същата цел като нас.
В началото трасето е спокойно, обвито в зелените дървета и мечките криещи се сред тях (така и не ги видяхме). Настилката на пътя не е нещо особено, но ние не сме тук заради нея. Караме умерено докато стигаме язовира. Навремето стената на Видрару, бе най-високата на Балканите.
След поглед в бездна ( 166 м ) започваме да се движим почти постоянно до язовира. Не виждаме много от него, гърстата гора е навсякъде и крие сините му води от нас. След края на язовира, пътя продължава да следва реката, като става по-бърз и приятен за каране. Всичко се променя няколко километра след това. Пейзажът става отворен, красив и Алпийски…
В тунела влизаме с надежда, да е чисто небето когато излезем от него. Когато бяхме за първи път тук, мъглата беше толкова гъста, че на излизане от тунела не виждах нищо. Чувах хората и музиката от заведенията но не виждах нищо!
Сега времето бе по-благосклонно. Да мъгла имаше, но тя се движеше като ту скриваше величествената гледка от нас, ту ни я разкриваше в целия и блясък. Намирахме се на 2042 м. което е втори по височина афалтов път в страната. С дължина около 90 км. и провиращ се между най-високите върхове, това определено е път който не искате да пропуснете!
Паркирахме на паркинга и си взехме по един козунак – коминче. После, после само трябваше да отворим широко очите си.
Уверявам ви, стува си да минете по това трасе и да поостанете малко на върха му. Спускането от северната страна е още по-впечатляващо. Тръгваме с гъста мъгла, но знаем че тя ще ни позволи да видим красотата на планината.
Караме бавно по скритите завои и чакаме удобен момент да спрем отново. Бялата пелена препуска нагоре по склона и за моменти открива какво крие под себе си. Спираме и чакаме началото на следващото представлението.
Това не се описва, трябва да се преживее!
Спускайки се по пътя, отново пропускаме да спрем на водопада Балеа ( пак трябва да се ходи там ) и бързо оставяме зад нас планината Фагараш. Бързо напускаме главните пътища и се впускаме в приключения по малките такива. Настилката ту е добра ти не толкова. На път към Сигишуара трябва да видим само една укрепена църква.
Губим се само веднъж до тама, после леко черно за да ме изпреварят колегите и стигаме до целта.
Под закрилата на Юнеско, църквата се реставрира с финансова помощ от Германия. Част от Саксонската история на региона Трансилвания, с разкошен поглед от най-високата и кула ( и там се навряхме разбира се ).
Уморени от деня до момента, единодушно решаваме да хапнем преди да продължим. Радлер за преглъщане, телешка супа с големи мръвки в нея и естествено пържени картофи за мен.
Когато сме готови, просто се качваме отново на седлата и поемаме в определената посока. След 220 км. за деня пристигаме в Сигишоара. Идеално място близо до центъра приютява нас и дава сигурен заключен двор за моторите ни. Бързо се преобличаме и тръгваме към центъра.
Градът е родно мсто на граф Дракула, а също е обявен и като най-запазената цитадела в Европа. Символ на града е 64 метровата кула със часовник, поставен през 1604 година.
Малък и очарователен. Опознахме го и като се набутахме да се качим на едно „влакче“. Рекламата бе за разходка в центъра, но се окоза около него – широк център. За капак си взехме и сладолед (беше също като влакчето). Стария град е малко по-високо и предлага красиви изгледи във всички посоки. Зелено и направено е навсякъде-харесва ми! Пообиколихме още няколко пъти като все различни улици гоним, направихме приличен набор от снимки и обратно към дома.
По пътя търсим магазини в които да напазаруваме, но откриваме група Габровци… Ей, отърване няма значи. Само не разбрах ние ли идем пред тях, или те подир нас ходят.
Спряхме за по бира с тях и после кой от където е дошъл. Вечерта завършва с хубав мохабед на двора и доволно количество бира. Щом всичко наоколо притихне, допивам последното кенче проверявайки трасето за утре и отивам и аз да сънувам.
ДЕН ПЕТИ
Събуждам се с чудна гледка под прозореца. Мотоциклетите си кротуват така нагледно, но всътност, нервничът в оакване на новото начало. Тръгваме в 8.00. днес се очакват над 300 км, а местата на които ще спираме по пътя не са малко.
Градът ни изпраща тъжен и покрит с мъгла. Студено е, температурата е малко над 10 градуса.
Мъглата е толкова гъста на моменти, че е трудно да се видят очертанията на шосето! До гр. Совата стигаме бавно, после слънцето успява тотално да изгони блата гостенка и остава само малко да постудуваме още. Леко полеко наближаваме Червеното езеро и ждрелото. Пътят е ту добър ту лош, ние обаче си разпределяме длъжностите – Женя гледа наоколо и цъка с език, аз зяпам да не се загубим в някоя дупка…
Докато паркираме моторите до самото езеро, познайте кой се задава по пътя? Ей, чули са че чета интересни историй на всяко място което посещаваме и веднага да научат и те нещо ново. Чакам ги да се подредят до нас и лакомо отхапевам от козуначеното коминче на жената (кога спряхме, кога го купи). Когато всички ме наобикалят, започвам да разказвам история за пастири, наводнения и легенди около името и създаването на езерото.
След края на разказа си взимаме поредното довиждане и тръгваме напред.
Габровската група се залепя за нас и заедно преминаваме през тесните скали. Ждрелото на река Биказ е изключително внушително! Това е най-големият и най-дълбок пролом в Румъния. Горещо препоръчвам! След него пътят става идеален и много бърз. Не чакам покана и ускорявам веднага. Оставаме отново само ние, но съм сигурен, че няма как дане се видим отново с Денислав и момчетата.
Няколко километра по- напред, стигаме до язовир Биказ. Не ни е по път, но се качваме да видим стената. Мястото е идеално за леко хапване. Добра гледка и в страни от главния път.
Вадим сандвичите и… о нееее. Много са досадни тези момчета. Лек спор, че няма да споделим храната си с тях и ги пускаме по живо по здраво напред.
Веднага правим обратен и газ в другата посока.
С още една почивка за кафе и зареждане успяваме да стигнем Яши. Пътя е на моменти ту добър и много бърз, ту натоварен и с забележки по настилката.
Влизаме в университетския град точно в 17.00. Намираме бързо хотела но греда. Заявения паркинг просто липсва. Е трябва да държим моторите на улицата… Подреждаме ги възможно най-близо до къщата и ги заключвам един за друг със стоманеното въже което нося. Аларма и 2 катинара за дискове успяват леко да ме поуспокоят.
Полочин час по-късно сме на центъра. Разкошен, цветен и свеж. Кънчо е толкова въодушевен, че веднага минава на любимата си танцова походка за радост на всички минувачи и нас.
Когато влизахме в Яши ми се стори натоварен, мръсен и голям. Макар да бях проучил предварително и да знаех че има славата на зелен оазис, имах силни притеснения дали ще се хареса на спътниците ми. За мое и тяхно щастие подготвеното от мен трасе и този път бе оптималния вариант. А града, ох какъв град се оказа той…
Северната ни съседка за пореден път ме накара да зяпна с широко отворена уста. Тук се намира най-стария университет в сстраната, а днес, престижните учебни заведения вече са 5. Символ на историята, в Яши днес се учат около 60 000 студенти.
Разноглед не смогвам да снимам ту с телеона, ту с фотоапарата. Добре че съм досетлив и съм взел повечко ленти този път.
Когато заобикаляме Двореца на Културата, сякаш се озоваваме в следващия свят на това място. Молове, градини, езера, шадравани и всичко това в едно мирно съчетание.
Харесваме си местенце и сядаме да полеем добрия ден. Покрай бирата се отваря и апетита…
Доволни поръчваме и още, а с последните бири идва и десерт за желаещите. С напоени и задоволени душици, бавно тръгваме по обратни път към хотела. С настъпването на нощта, градът показва и вечерната си одежда.
Близо до хотела спираме за последни поръчки в магазина и явно още жадни, сядаме на пейка за почивка, бира и цигара.
След 358 километра и такъв завършек, тази вечер ще спя още по-ухилен.
ДЕН ШЕСТИ
Днес ще достигнем най-далечната точка от това пътуване. Това показва само едно…
Тръгваме в 8 и след 3 часа, вече сме на другия край на язовир Биказ ( предния ден бяхме на стената му ). Кратка почивка за кафе и закуска на бензиностанция. Красив мост минава в началото на язовира. От тук пътя става малко по-планински.
От тук започва нашия подход към Транс Рарау, или както му е там името. Първите километри са по бърз път край реката. Красива природа и кикотни къщички около нея. Когато се отбиваме по същинския проход, картинката бързо се променя. Тясно, внимателно и забавно започваме да катерим нагоре. Видимоста по завойте е малка и трябва да се внимава много! Ситуация с камион точно на такова място ме кара да настръхна леко. Когато осъзнавам че съм се разминал с машина с ролкова метла отпред ( за почистване на пътя от камъчета и пясък ) се усмихвам на грижите които се полагат за трасето по което караме.
На върха на планината решавам да изкарам малко пари както затварям пътя и спирам първия който идва. За съжаление се оказва приятел и ще трябва да го пусна гратис. Понеже скоро не идва друг, зарязвам тази неблагодарна работа и потеглям.
Отбивка от няколко стотин метра ни отвежда до най-високата точка от това трасе. Има хубава гледка и препълнено заведение където отсядаме за обяд. Малко след нас идват още мотористи.
След почивката спускаме разкошните завой и се отправяме към рисуваните Молдовенски манастири. Определено трябва да минете по този проход и да намерите емоцията от това.
Днес ще се опитаме да видим 3 от рисуваните манастири. Интересното тук е, че са рисувани отвън…
Когато за първи път се сблъсках с тази култура бях силно впечатлен. Любопитно е, да разбера какво ще почувствам сега. Първия тест е Воронет, който се оказва затворен за ремонт. След него идва Хумор и Сучава – и двата са разкошни!
Огромните стрехи които пазят рисунките от слънцето правят сградите уникални. Известни по цял свят със своите външни стенописи, ярки и многоцветни. Освен това, манастирите се намират зад високи крепостни стени. Пазени от кули и потънали в красивите цветове на приказния свят изграден тук. Много, много красиви! Ясно е че няма как да ви предам емоцията си, но мога да ви покажа трасето до там…
Както се оказа в последствие, мястото което съм избрал за нощувка се намира близо до единия манастир. Прекарвам групата по дървено мостче и се озоваваме в друга приказка.
Е, по-добре и да искам не мога да се справя! Стопанина на къщата ни посреща със силна ракия за добре дошли.
Къщата има приказна градина която допълва идеално стракхотните греди, дървените столове и масата и старите огромни печки облепени с плочки.
Взимаме си по един душ и после в селската кръчма.От тук ще си напазаруваме, защото това е и смесеният магазин.
Хапваме вкусно и евтино, пием по няколко бири, а накрая купуваме още пиво за завършек на страхотната веранда. С напредването на нощта, на масата остават най-сериозните. Намираме стара табла и веднага хвърляме заровете
Днес изминахме 360 км и ще спим усмихнати и добре завити. Когато температурите падат достатъчно че да започнем да треперим, проверявам добре ли съм заключил моторите и пожелавам лека нощ на последните пазители на масата ( не може все аз да си лягам последен ).
ДЕН СЕДМИ
Нов ден, ново начало. За нас то пак е рано, малко след 8. Минаваме през последния манастир който искам да покажа на приятелите си. Времето е мрачно, все едно усеща че от днес започваме да се прибираме обрано към вкъщи. В такова време обаче, стават идеалните снимки.
Паркираме моторите пред Молдовенски манастир и влизаме вътре. За късмет сме първите и за сега единствени посетители. Освен щастието да не ни се пречкат пред обективите, имаме късмета и да се насладим на топлия манастирски хляб подарен ни от една монахиня.
Докато закусваме с удоволствие, се наслаждаваме на страхотните приказни картини на манастира. Надявам се накой ден сами да видите това! Не спирам да снимам, ту с телефона ту с фотоапарата. Променям ъгъла, залягам ниско или вдигам апарата високо над главата ми, опитвам се да направя всички възможни снимки.
Уви, трябва да продължим по пътя си. Облягам се на една от стените и за миг се опитвам да запомня тази пъстрота.
Тръгваме към Турда. С леко отклонение за да видим път който ни похвалиха, се оказваме в поредната различн картина. Бързи завой и разкошен пейзаж навсякъде около нас. Движим се покрай река Бистрица с посока към Борша и Моисеи. Пътя започва да се вие бързо нагоре, а достигайки билото, попадаме на манастира Прислоп. Спираме за малко и докато почиваме, правим план за действие до края на деня.
В ниското спираме за обяд след което леко се разделяме. Ние тръгваме към Клуж Напока, където искам да се видя с момчетата изработели ролбарите за моя мотоциклет. Останалите се придвижват дирекно към мястот за нощувка.
Сметките ни не излизат обаче. Когато влизаме в Клуж се сблъскваме с невероятен трафик. Пътя не позволява да използвам мотора и да се провирам. Канавки от дясно и мантинела между двете платна, тотално спира придвижването ни. Жегата и натоварения план ни докарват малко неприятни емоции и нужда от почивка. Когато се измъкваме от големия път обръщаме посоката на движение и спираме на бензиностанция. Успокояваме се, зареждаме и зарязваме момчетата от Heavy Duties – тръгваме директно към мината.
По пътя ни настигат Ачо и Весела, явно и те са решили да ходят по свой собствени стъпки. Те са ходили в мината, така че стигайки в града се разделяме и ги оставяме да намерят хотела.
Пред мината има огромен паркинг който е почти празен. Кънчо и Лили вече са тук и ни чакат. Разсъбличаме се и хукваме към касата. За наше щастие, идваме точно навреме.
Пътуването ни под земята не започва добре. След слизане по стълби, доста стълби, се оказваме в безкраен коридор по който тръгваме. Явно сме изпуснали мястото където трябва да влезем в същинската мина и сме продължили по коридора. Вървим толкова дълго че чак ненормално. Изведнъж, излизаме от мината… Мамка му, мината е имала 2 входа. Влезнали сме от единия и сме стигнали до другия. Добрата новина е че влизаме втори път, а сме платили само по един билет… Жалко че Габровеца не бе с нас, щеше да е на далавера.
Както почти всичко, и солната мина не може да се покажи просто с няколко снимки, хубаво е да се види и за това ви я препоръчвам. Определено усещането е неповторимо, а размерите на тези съоражения са просто гигантски! Реновирана и отворена за посетители през 2010 мината е погълнала почти 6 000 000 евро за да изглежда така днес. Вевъзможни атракции има навссякъде около нас, като това че се намират доста под земта, е много яко.
Извън сезона сме, и няма много туристи което е добре за нас. Размотаваме се спокойно и без да бързаме, разглеждаме на спокойствие и се навираме навсякъде където е възможно. Когато ни омръзва, се качваме на асансьора и се отправяме към повърхноста.
На паркинга сядаме на заведение и бъбрим за видяното и за преживяното докато бяхме сами.
Малко след 19 спираме пред хотела. Настаняваме се по стаите и си даваме малко време за почивка. Събирама се след час в двора където има вендинг автомат зареден с бира…
Собственик ни помага и правим поръчка на храна по телефона. Понеже сме в страни от града, това е един добър избор. Когато храната пристига хапваме доволно, даваме дузина наздравици за определени моменти от деня и обсъждаме утрешния.
Деня беше дълъг и изморителен. Изминахме 383 км. и всички имаме нужда от почивка.
ДЕН ОСМИ
Събуждаме се усмихнати и доволни. Стандартна процедура по събиране на всичкия багаж, минава заедно с голяма чаша кафе. След час правя последна проверка за забравени вещи и в 8.00 тръгваме. Избираме малки затънтени пътища. Същите дават спокойствие и наслада от видяното, но понякога крият изненади. Докато се оглеждаме за поредния заек или сърна около пътя, трябва рязко да намалим защото асфалта просто свършва! За разлика от другите 2 мотоциклета, ТДМ трябва да внимава по такава настилка, особенно когато е толкова натоварен ( дали не е време да отслабна мъничко ).
След няколко такива повторение, при които изпробвам умението да намаля много бързо, излизаме на главното шосе и се отправяме към Хунедоара. Градчето е известно с еднин изключителен замък. Когато го видях за първи път, течаха някакви реставрации и не успях да му се насладя. Да се надяваме че сега ще е по-различно.
Пристигаме малко преди обяд. Определено има промяня отпреди 10 години. Крепостните стени са все същите – внушителни, но паркинга и цялата организация касаеща посетителите вече е различна. Преди спирахме пред самия мост на крепоста, сега до там изобщо не можем да стигнем.
Реставрацията продължава в пълна сила, но този път не пречи на облика на това творение. Личи си, че има още много работа, но комшийте не спират. Паркираме на тротора и влизаме вътре. Двора е пълен с магазинчета където продават местни неща. Има и интересни неща за хапване. Предния път тук пихме страхотна ракия…
След като обикаляме целия замък, решаваме да хапнем на двора. Взимаме кой каквото си хареса и се скриваме на сянка. После купуваме по нещо за спомен и тръгваме към моторите.
От тук, смятам да заведа приятелите си на едно много екзотично място. Стар ритуален център се крие в близките планини. Пътят до там е интересен и вече по-добър от преди. Спомням си как с Гената от Русе трябваше да катерим черен път по време на дъжд. Трудно изпитание което мина с много хлъзгане и много кал по моторите.
Сега всичко е различно, къде за добро, къде за лошо. Вече не може да се стигне до самия обект, това означава че ще походим, мъничко…
Уверявам ви, Румънският Стоунхендж както му казвам аз, определено заслужава да бъде част от оновя което сте преживели! Мястото е част от старата история на страната, а в региона има много подобни светилища. Достъпа до всичко е позволен и ако обичате останките, определено ще усетите магията им когато седнете или се докоснете до тях.
Сармизегетуза е най-важни културен, религиозен и военен център на Даките.
Ще минете покрай крепостните стени на града преди да стигнете до светилищата. Ще се насладите на разкрит и запазе участък от Римски път, ще почувствате целия магнетизъм на това място.
Когато се спускаме с моторите към ниската част, пчела ужилва Женя по крака. Търсим място къде да спрем и да видим какво можем да направим и го съчетаваме с кафе. От тук следва път до мястото на нощувката. Къщата е малко след началото на Трансалпина, което води до забавление преди да стигнем до нея. Пристигаме в 18.30. Давеме си наякакво време, след което тръгваме обратно по трасето за да вечеряме в заведение което харесахме край пътя.
Докато се храним, мотористите не спират да минават покрай нас. Явно сме на най-привлекателното място за тях. Събота е, това също е част от причината.
След 322 км. завършваме вечерта с бири и случки от старите ленти.
ДЕН ДЕВЕТИ
Ето го. Последния ден от поредното приказно пътуване. По принцип е сякаш тъжен, умислен, не бързащ да свърши някак. Моторите строени един до друг чакат. Високо сме и затова навън е студено. Може би най-студеното утро. Не го чакаме да се стопли. Обличаме всичко което имаме под ръка (бях споменал че тръгнахме с лятните, мрежести якета) и като братчеда на Мишлен, се покатерваме на мотора. Часът дори не е 8 когато потегляме…
Минаваме покрай езерото Бистра, а на стената на езерото Оаса спираме да се сгреем на слънце. Пътя е бърз и ниската температура прави карането една идея по-трудно. Купуваме 3 дъски за рязане, които ще станат част от спомените които подготвям за това пътуване (запазената ми марка ). Опаковаме се отново добре и потегляме. Следващата спирка е в края на първата част от прохода. Слънцето вече е високо и успява да изгони мъглите, студа и влагата. Докато аз прибирам дъждобраните които ползваме за допълнителна защита от студа, Женя се нарежда за поредното козуначено коминче.
Не бързаме да тръгваме, чакаме малко да изстинат и разглеждаме наоколо. Жалко, че нямаме място за малко кашкавал и сиренце от местни производители. Колкото повече стоим, толкова по-топличко става. Вече може да напълним тумбаците и да продължим с Трансалпина.
От тук трасето започва малко по малко да се променя. Гората става все по-рядка и Алпийската същност на прохода ни се разкрива. Трафикът е добър, и докато стихгнем на върха, успявам да оползотворя цялата площ на задната гума и да я разроша мъничко…
Безкрайно красиво е във всяка посока в която погледна. На билото излизаме от пътя и спираме за кратко. Макар че не го смятам за много редно, оставям наш стикер до всички останали на табелата.
Необятно, на такива места усещането винаги е такова. В такива моменти се усещам хем голям, заради това че се намирам там, хем съвсем малък с оглед на размаха с който природата се е вихрила тук.
Да се катерим беше чудесно, да видим сега как ще е спускането.
Картината от другата страна на планината е също толкова хубава. Когато спускам, винаги карам много по-бавно от колкото при изкачването. Намирам подходящата предавка за мотоциклета и го оставям да се оправя сам с наклона и гравитацията. Сега вече мога на спокойствие да си разглеждам и цъкам с език.
Спускането ни води към курортноти им селце Ранка.
Докато взимаме поредния обратен завой, виждаме площадка и решаваме да спрем още веднъж. Ачо и Весела са някъде напред, но ние си даваме няколко минути тук, преди да кажем сбогом на планината.
Макар да имаме достатъчно километри за изминаване, знаем че това е нашето сбогуване с това пътуване. От тук слизаме в ниското и до прибирането ни в къщи ще има само препускане и не толкова интересен път.
По път надолу усещам как нещо минава покрай отворенит ми визьор. Май и този път ми се размина. При поредното спиране, се оказва че неканенит гост се е закачил за каската ми и притиснат от втъра се вози на аванта. Когато нищо не го спира, се опитва да полети и се навира между очилата и веждата ми…
Ясно е при толкова близка среща с оса какво ще се случи (проверена истори ). Попадението е точно на нежелано място с явни кофти последствия за мен. Хубавото в случия е че стана днес, не в началото на пътуването.
В първия град отиваме в болницата и се опитвам да обсня че ме е ужилила оса и че искам да ми забият 1 инжекция в задника за да продължа до вкъщи. Трудно се разбираме, а когато окло мен започват да се суетят повече лекари и сестри и да ми закачат разни кабели по гърдите, осъзнавам че се набърквам в друг филм.
Бързо и без много обяснения се отскубвам от всичко и прекъсвам прегледа посредата. Обличам се докато всички търчат след мен и ми говорят нещо. Давам знак на Женя че се изнасяме и с мръсна газ оставм болницата зад гърба си. Е, сега вече ми е по-спокойно.
По обяд хапваме докато се смеем и търсим приликите между мен и БМВето на Кънчо. Тук се разделяме с Ачо и Весела и продължаваме напред. На всяка спирка правя кал и слагам на клепача и държа лед или студена вода на окото си. Дунав мост 2 минаваме бързо, без да спираме и поемаме към Враца заедно със падането на слънцето. После идва ред на София и раздяла с Кънчо и Лили. До Пловдив продължаваме с процедурите за да държим окото отворено до колкото може. Прибираме се по тъмно и с отворени очи, живи и здрави.
П.П. Обичам да се прибирм, защото знам че края на едно пътуване, няма начин да не сложи началото на плановете за следващото…